Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Уважаемата, май никак не ме хареса — опита се нескопосно да интимничи Хейли.

— Не съм свикнал да се говори за жена ми по този начин — сухо каза мистър Шелби.

— Моля извинете — принудено се засмя Хейли. — То се знае, че само се пошегувах.

— Някои шеги не са много приятни — възрази Мистър Шелби. „Дявол да го вземе, колко е станал важен — помисли Хейли. — Съвсем се е променил, откакто подписах книжата вчера.“

Никога падането от власт на някой министърпредседател не е възбуждало в дворцовите кръгове такова вълнение, каквото възбуди вестта за съдбата на Том между неговите черни събратя. Това беше главната тема за разговор навсякъде: и в къщи, и на полето. Никаква работа не беше свършена и цялото време мина в разискване на евентуалния изход от създаденото положение. БЯГСТВОТО на Елиза, нещо небивало досега в имението, също допринасяше много за общото вълнение.

Черният Сам, когото наричаха така, понеже бе поне три пъти по-черен от останалите негри в имението, премисляше нашироко това събитие — до най-малките му подробности — от гледна точка на личното си благополучие и с далновидност, на която би завидял кой да е политикан от Вашингтон.

— Всяко зло за добро — поучително каза Сам, повдигна отново панталоните си, сръчно сложи дълъг гвоздей на мястото на едно скъсано копче на презрамките и остана възхитен от собствената си изобретателност. — Да, всяко зло за добро! — повтори той. — Ето Том си отива… Значи открива се място за друг негър да се издигне… А защо, да кажем, да не бъда аз този негър?… Том отиваше навсякъде… Важен, с лъснати ботуши, паспортът в джоба… Кой като него? А сега защо да не бъде Сам?… Ето това искам; да знам… — Хей, Сам, Сам! Господарят поръча да оседлаеш Бил и Джери; — се провикна Анди и прекъсна размишленията на Сам.

— Това пък какво е?

— Та ти не знаеш ли, че Лиза е избягала с детето си? — Добро утро! Кажи това на баба ми! — презрително каза Сам. — Аз знаех това много преди тебе. Сам не е вчерашен. — Добре, добре. Господарят заповяда да оседлаеш конете и аз и ти трябва да отидем с мистър Хейли да я търсим. — Чудесно! — каза Сам. — Точно работа за мене. И Сам ще остане главният негър… Ще видиш как ще я хвана. И господарят ще разбере какво може Сам.

— Слушай, Сам! По-напред размисли. На господарката съвсем не й се ще да хванат Лиза и тежко ти и горко, ако я заловиш. — Бре — каза Сам, като опули очи, — ти пък откъде знаеш?

— Чух със собствените си уши, когато тази заран носех вода за бръснене на господаря. Тя ме прати да видя защо Лиза не идва, като й звъни, и когато й казах, че е офейкала, тя извика: „Слава, богу!“ А господарят, ух как се разсърди и я смъмри! „Жено, говориш глупости…“ Но тя ще се наложи. Знам си аз как ще стане. Слушай мене, дръж нейната страна и не се бой.

Черният Сам почеса къдравата си глава, която, ако и да не беше пълна с мъдрост, все пак притежаваше известни качества, много търсени от политиците от всички цветове и страни, качества, които на обикновен език се наричат „да знаеш накъде духа вятърът“. И така, дълбоко замислен, той наново повдигна панталона си — нещо, което очевидно му помагаше да размишлява. Този метод той прилагаше винаги, когато имаше да решава някоя сложна задача.

— На този свят не знаеш на кое да вярваш — каза той най-после. — А аз бях сигурен, че госпожата е готова да обърне целия свят, за да намери Лиза. — Сам говореше като философ. Той подчерта думата този, като че ли познаваше и други светове и не случайно беше дошъл до това заключение.

— Да, така е — рече Анди, — чернокож такъв. А все пак не виждаш по-далече от носа си. Госпожата не иска този Хейли да вземе детето на Елиза. Разбра ли ме?

— Ахаа — каза Сам.

— После ще ти доразправя — каза Анди. — Сега върви за конете. Хем бързо, защото и господарката те търсеше. Стига си зяпал.

Сам веднага се разтича и не след дълго тържествено препускаше в пълен галоп към къщата с Бил и Джери. Преди още самите коне да спрат, той скочи пъргаво на земята и като вихрушка ги поведе към стълба, където се намираше и младият плашлив жребец на Хейли. Конят трепна, заскача и задърпа юздата си.

— Хо-хо — извика Сам, — уплаши ли се? — И на черното му лице заигра лукава усмивка. — Сега ще те наредя.

Огромен бук се издигаше наблизо и хвърляше нашироко сянката си. Земята под него беше дебело постлана с малки, остри, триъгълни букови желъди. Сам взе един желъд, доближи се до жребеца, погали го и го потупа, като че се стараеше да го успокои. След това, като си даваше вид че оправя седлото, той ловко мушна под него острия желъд, така че и при най-малка тежест върху седлото нервното животно щеше да се раздразни от желъда, без обаче да получи някаква рана или дори драскотина.