Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Добре, добре — каза Хейли. — Заради твоите проклетии загубих три часа. Стига глупости. Хайде да тръгваме.

— Какво говорите, господарю — каза Сам умолително. — Искате да ни уморите всичките: и нас, и конете. Ние едва се държим на крака, а конете са целите в пот. Та може ли да тръгнете, преди да сте обядвали? И, вашия кон трябва да почистим. Вижте колко е мръсен. И Джери понакуцва. Мисля, че госпожата няма да ни пусне да заминем в такъв вид. А колкото за Лиза, не се съмнявам, че ще я хванем. Никак не я бива да върви бързо.

Мисис Шелби чу този разговор с голямо задоволство и реши, че трябва да се намеси. Тя слезе от верандата, любезно изрази на Хейли съжаленията си за станалото и настоя да остане за обяд, като го увери, че яденето ще бъде веднага поднесено.

На Хейли, ако и да не му беше много приятно, не му оставаше нищо друго, освен да последва мисис Шелби в столовата, а Сам се ококори недвусмислено зад гърба му и се отправи с конете към конюшнята.

— Видя ли го, Анди? Нали го видя? — каза Сам, когато беше вече стигнал до конюшнята и привърза конете до един стълб. — Божичко! Как ругаеше, как тропаше с крака, като че танцуваше! Да му се ненагледаш! „Ругай, ругай, стар дяволе — казвам аз, ама на Себе си, — почакай малко или върви сам да си гониш коня.“ Ох, Анди, няма да го забравя!

И двамата се облегнаха на стената и се заливаха от смях.

— Да беше го видял какъв беше свиреп, когато му доведох коня! Щеше да ме убие, ако можеше. А аз си стоя пред него — такъв смирен, като че нищо не е било.

— Видях те, видях те — извика Анди, — стара лисица си ти, Сам.

— Което е вярно, е вярно — каза Сам. — А видя ли господарката как гледаше горе от прозореца. Видях, че се смееше.

— Как да я видя? Тичах като луд — каза Анди.

— Хм, виждаш ли, Анди — каза Сам и се залови сериозно да почиства коня на Хейли. — Аз имам навика да наблюдавам. Това е много важно нещо, Анди. И аз те съветвам да придобиеш този навик, докато си още млад… Подигни задния му крак, Анди… Знаеш ли, Анди, от голямо значение е за негрите да бъдат наблюдателни… Не забелязах ли аз тази сутрин накъде духа вятърът? Не забелязах ли какво иска господарката, макар че тя не ми каза нито дума. Това е то наблюдателност, Анди. Какво да правиш — дарба! Разни хора, разни дарби. Но ако ги развиеш, тогава отиваш далече.

— Ама ако тази заран аз не бях помогнал на твоята наблюдателност, не щеше толкова да се перчиш сега — каза Анди.

— Анди — каза Сам, — ти си умно момче. В това не се съмнявам. Аз много те ценя, Анди, и не ме е срам понякога да вземам акъл от тебе. Всеки може да сгреши, Анди, колкото и да го бива, затова не е хубаво да се перчи човек. А сега, Анди, хайде да отидем в къщата. Ей, на бас се ловя, че днес господарката ще ни нахрани царски.

Не може да си представи човек по-нещастно и самотно Същество от Елиза, когато напусна колибата на чичо Том.

Страданията на нейния мъж, опасността, която го застрашаваше, и заплахата, надвиснала над нейното дете — всичко това се объркваше и преплиташе в нейното съзнание заедно с гнетящата мисъл за риска, на който се излагаше, като напускаше родния си Дом и се лишаваше от закрилата на своята любима и уважавана господарка. Беше й също мъчно, че се разделя с всичко скъпо: мястото, където бе отрасла, дърветата, под които бе играла, пътечките, по които се бе разхождала вечер с младия си мъж през миналите щастливи дни. Под студената светлина на звездите всичко родно и близко като че с укор я питаше: „Защо напусна този дом? Къде отиваш?“ Но по-силна от всичко беше майчината любов, която в минути на такава смъртна опасност граничеше едва ли не с безумие.

Хари не беше малък и обикновено Елиза го водеше за ръка. Но сега дори мисълта да го изпусне от своите прегръдки я плашеше и тя бързо вървеше по пътя, като силно го притискаше до гърдите си.

Скованата от студ земя скърцаше под нозете й и това я караше да потръпва от страх. При всяко шумолене на лист, при всяка преминаваща сянка сърцето й замираше и тя ускоряваше стъпките си. Елиза сама се чудеше откъде се взема у нея тази сила; тя не усещаше тежестта на детето — струваше й се, че е леко като перце и всеки пристъп на страх като че увеличаваше свръхестествената й сила.

Хари спеше. Отначало разсънен от странното нощно пробуждане и уплашен от лошия човек, той не можеше да заспи. Но майка му не му позволи да промълви нито дума и го увери, че само ако мълчи, тя ще може да го спаси. Детето уви ръчички около шията й и чак когато сънят почна да го надвива, тихо я запита: