Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Момчета — каза Джордж с властен глас на двама-трима негри, които гледаха към трупа, — помогнете ми да го вдигна и да го отнеса до моята кола. И донесете една лопата.

Един от негрите се завтече за лопата, другите двама помагаха на Джордж да отнесе тялото до колата.

Джордж нито говореше, нито поглеждаше към Легри, който не отмени нарежданията на Джордж, но стоеше настрана и престорено свиркаше, като че всичко това не го засягаше. След това ги последва намръщен до колата, която бе спряла пред входа.

Джордж простря дрехата си в колата, премести седалката, за да стори повече място, и внимателно сложи тялото. След това се обърна, впи очи в Легри и като се мъчеше да се въздържи, заговори:

— Още не съм ви казал какво мисля за това злодеяние. Не му е тука времето и мястото. Но, сър, правосъдието ще си каже думата по невинно пролятата кръв. Аз не ще премълча. Ще отида при най-близкия представител на властта и ще изложа всичко по това убийство.

— Вървете — каза Легри и презрително щракна с пръсти. — Ще видим какво ще направите. Отде ще вземете свидетели? Как ще го докажете? Хайде вървете.

Джордж разбра веднага, че Легри ненапразно се емчеше. Нямаше друг бял човек, а в съдилищата на Юг показанията на черните не важаха. Искаше му се така да изкрещи, че да разтърси небето. Но каква полза!

— Чудо голямо! Такава врява за един умрял негър — каза Легри.

Тези думи попаднаха като искра в барутен погреб. Благоразумието никога не е било основна добродетел на младежи от Кентъки. Джордж се изви и с възмущение го удари така, че Легри се просна с лице към земята.

За някои хора побоят е наистина от полза. Събориш ли ги в праха, те почват да те уважават. Легри беше от този вид хора. Така че като стана и изтърси дрехите си от праха, той погледна към бавно отдалечаващата се кола с известно уважение. И не си отвори устата, докато колата не изчезна от погледа му.

Джордж бе забелязал отвъд границата на плантацията една пясъчна могила, засенчена от няколко дървета. Там той изкопа гроба.

— Да вдигнем ли дрехата ви, господарю? — попитаха негрите, когато гробът беше готов.

— Не, не. Ще го заровим с нея. Това е единственото, което мога да ти дам сега, бедни чичо Том.

Негрите сложиха тялото в гроба и мълчаливо го заровиха. Изравниха гроба и сложиха зеленина върху пръстта.

— Можете да си вървите, момчета — каза Джордж, като пъхна всекиму по една монета в ръката. Те обаче не си тръгнаха.

— Не би ли искал младият господар да ни купи — каза единият от тях.

— Много тежко е тук, господарю — каза другият, — купете ни, молим ви.

— Не мога, не мога — каза Джордж с мъка и им махна с ръка да си вървят. — Не е възможно.

Нещастниците го погледнаха унило и мълчаливо се отдалечиха.

— Бъди свидетел, господи — каза Джордж, като коленичи на гроба на своя приятел. — Бъди свидетел на моята клетва: от днес нататък ще направя всичко, което е по силите на човека, за да изгоня проклятието на робството от моята страна!

По това време между слугите на Легри по необясними причини легендите, за духове много се разпространиха. Разправяше се шепнешком, че в дълбоката нощна тишина от таванската стая се чували стъпки, които се движели по цялата къща. Напразно заключваха вратите на горния етаж. Духът се разхождаше свободно, той или имаше двоен ключ в джоба си, или пък се ползуваше от способността, която духовете от векове притежават — да минават през ключалките. И това именно всяваше страх.

Сведущите хора бяха на различни мнения относно външния вид на духа. Това се дължеше на навика, твърде разпространен между негрите, а доколкото зная, и между белите — в такива случаи да си затварят очите и да си скриват главата под одеяло, рокля или каквото и да е друго прикритие. Разбира се, всеки знае, че когато телесните очи не са в употреба, духовните очи стават необикновено зорки и проницателни. Така че беше се създала цяла галерия портрети на духове според думите на тези, които се кълняха, че са ги видели. Но както обикновено се случва при портретите, те много се различаваха един от друг. Имаше обаче една особеност, еднаква за всички духове: покриваха се с бял чаршаф.

Както и да е, ние имаме специално основание да твърдим, че една висока фигура в бял чаршаф, в присъщите за духовете часове, се разхождаше в имението на Легри. Тя излизаше през вратата, промъкваше се край къщата, ту изчезваше, ту се явяваше наново и се плъзваше нагоре по стълбите към злокобния таван. А на сутринта всички врати бяха затворени и заключени тъй здраво, както обикновено.