Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

Челото на Легри се помрачи и той извика гневно:

— Да, аз наистина купих такъв негър, но на вятъра дадох толкова пари за него. Най-бунтарското, нахално и безсрамно куче. Той подстрекаваше негрите ми към бягство. Избягаха две жени, които ми струват по осемстотин или хиляда долара всяка една. Той призна, че са избягали. И когато му заповядах да ми обади къде са, той вдигна глава и заяви, че знае, но не иска да каже. И продължи да мълчи, въпреки че го набих така, както никой негър не е бил бит досега. Струва ми се, че е на път да умре, но не зная дали работата ще стигне дотам.

— Къде е той? — попита Джордж нетърпеливо. — Искам да го видя. — Бузите на младия човек пламнаха и в очите му блесна огън. Но той все пак се сдържаше благоразумно.

— Там, под сайванта — се чу гласът на едно негърче, което държеше коня на Джордж.

Легри ритна детето и го изруга. Но Джордж, без да каже ни дума повече, се обърна и се отправи към посоченото място.

Вече два дни откакто Том след онази съдбоносна нощ лежеше. Той не чувствуваше страдания, защото нервите му биха притъпени и разкъсани. Повечето време той беше в безсъзнание. Нещастни, отчаяни същества отиваха при него в нощната тъмнина. Те се лишаваха от съня си и се стараеха кой с каквото може да му се отплатят за тъй щедро проявената към тях обич.

Да му занесат чаша студена вода, вярно е, повече от това те не можеха да сторят за него — но те я подаваха от все сърце.

Каси беше дочула от разговора каква жертва бе направил Том за нея и за Емелин. Предишната нощ, без да се бои, че може да бъде открита, тя бе се измъкнала от своето скривалище и бе отишла при Том, под сайванта. Толкова бе се развълнувала от последните думи, които този любещ човек бе промълвил със сетните си сили, че душата й, скована от дългогодишни страдания, се стопли и Каси за пръв път заплака.

Когато Джордж влезе под сайванта, той почувствува замайване и сърцето му се сви.

— Възможно ли е? Възможно ли е? — повтаряше той, като коленичи пред него. — Чичо Том, бедни стари приятелю!

Гласът му стигна до ушите на умиращия. Той едва помръдна главата си и се усмихна.

Сълзи, които правеха чест на мъжественото сърце на младия човек, капеха от очите му, когато той се наведе над нещастния си приятел.

— О, скъпи чичо Том, събуди се! Кажи ми нещо. Погледни. Аз съм Джордж, твоят малък мистър Джордж. Не ме ли познаваш?

— Мистър Джордж — каза Том, отвори очи и повтори със слаб глас: — Мистър Джордж!

Том гледаше смаяно. Постепенно той почна да идва в съзнание. Блуждаещият му поглед се проясни, лицето му се озари. Той стисна грубите си ръце и сълзи потекоха по бузите му.

— Слава на бога. Това, това е, това ми стига. Не сте ме забравили. Стопли ми се душата. Стана ми леко на сърцето. Сега мога спокойно да умра.

— Няма да умреш, чичо Том! Не бива да умираш! Дори не бива да мислиш за това. Дойдох да те откупя и да те отведа в къщи — извика разпалено Джордж.

— О, мистър Джордж. Сега вече е късно.

— Не умирай, чичо Том. Не мога да го понеса. Сърцето ми се къса като помисля колко’си страдал и като те виждам да лежиш под този сайвант.

Том хвана ръката му:

— Не бива да разправяш на горката Клоу в какво положение си ме намерил. Това ще й причини страдания. Бедните ми дечица… и бебето. Сърцето ми се къса, като мисля за тях. Предайте почитанията ми на господаря и на милата, добра мисис, и на всички в имението.

В този момент Легри се показа на вратата, погледна с привидно безразличие и си отиде.

— Сатана! — каза Джордж възмутено. — Някой ден ще плащаш за своите грехове.

Радостта от срещата с младия господар бе вляла нова сила в сърцето на умиращия Том. Но само за кратко време. Изведнъж той затвори очи и сякаш потъна. Почна да диша тежко. Лицето му се промени. Том с усмивка се унесе във вечен сън.

Джордж остана като вцепенен пред трупа на Том. Чувство на благоговение го облада. Той затвори безжизнените очи, изправи се и се обърна. Легри стоеше намръщен зад него.

Смъртта, на която бе свидетел, възпря естествената ярост на буйния младеж. Сега присъствието на този човек го изпълваше само с чувство на отвращение. Той реши да се махне от това място с колкото се може по-малко приказки.

Джордж устреми проницателните си черни очи към Легри и каза, като посочи мъртвеца:

— Вие получихте от него всичко, което можахте. Какво да ви платя за трупа. Аз ще го отнеса и погреба както подобава.

— Не продавам мъртви негри — каза Легри грубо. — Можете да го погребете, когато и дето искате.