Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Виж — каза Каси на следния ден, като гледаше през пролуката на таванското помещение, — гонитбата почва днес наново.

Трима-четирима ездачи разхождаха конете си пред къщата. Негрите едва удържаха кучетата, които се дърпаха и лаеха.

Двама от ездачите бяха надзиратели в съседните плантации, а другите бяха приятели на Легри от кръчмата в близкия град, които бяха дошли като любители на лов за негри. Едва ли човек би могъл да си представи по-груби и жестокосърдечни хора от тях. Легри черпеше изобилно с ракия както тях, така и негрите, подбрани за такава работа от съседните плантации.

Каси прилепи ухо до пролуката и тъй като утринният вятър духаше към къщата, тя можа да чуе голяма част от разговорите. Тъжното й лице доби мрачен, презрителен израз, когато чуваше как се разпределяха на групи за действие, хвалеха качествата на своите кучета, даваха нареждания за стрелба и как да постъпят с бегълците, ако бъдат заловени.

Каси се отдръпна, скръсти ръце и с дълбоко вълнение каза:

— Милостиви боже, ние всички сме грешни. Но какво сме сторили по-лошо от другите, че така постъпват с нас? — После добави, като погледна към Емелин. — Ако не беше ти, дете, бих отишла да им се предам и бих благодарила на онзи, който би ме застрелял. Защото за какво ми е на мен свободата? Може ли тя да ми върне децата или да ми върне предишното положение?

Простодушната като дете Емелин се плашеше от мрачните настроения на Каси.

Тя изглеждаше объркана, не отвърна нищо, взе само ръката й и я помилва.

— Недей — каза Каси и се дръпна. — Ще ме накараш да те обикна, а аз бях се зарекла никого вече да не обичам.

— Бедната Каси — прошепна Емелин, — остави тези мисли. Ако господ ни дари свобода, може би ще ти върне и дъщерята. Във всеки случай аз ще ти бъда като дъщеря. Знам, че няма вече никога да видя нещастната си майка. Аз ще те обичам, Каси, без да се питам дали ти ме обичаш, или не.

Кротката детска душа победи. Каси седна до нея, прегърна я и почна да милва меката й кафява коса.

— О, Еми — каза Каси, — да знаеш как жадувам за моите деца и как тъгувам за тях. Очите ми се изгледаха. Ето тук — тя се удари по гърдите, — тук всичко е пусто.

— Не бива да се отчайваш, Каси — рече Емелин. — Имай вяра…

Гонитбата бе продължителна, оживена и внимателна, но безуспешна. Каси бе мрачна, но ликуваше. Тя иронично наблюдаваше Легри, който слизаше от коня, уморен и отчаян.

— Ей, Куимбо, иди и ми доведи тука Том веднага — каза Легри и се изтегна в гостната. — Този стар проклетник е на дъното на цялата работа. Ще изтръгна всичко от тази черна кожа!

Самбо и Куимбо, въпреки че се ненавиждаха един друг, еднакво мразеха Том. Легри бе им казал веднъж, още в началото, че е купил Том, за да го направи общ надзирател, който да го замества, когато отсъствува. Когато те разбраха че Том е изпаднал в немилост пред Легри, те със своите робски душици почнаха да го мразят още повече. Ето защо Куимбо с такава Охота отиде Да изпълни заповедта на господаря си.

Том се досети за какво го викат. Той знаеше целия план за бягството и мястото, дето сега бяха скрити жените. Той познаваше ужасния характер на човека, с когото имаше работа, и неговата деспотична природа. Но той бе по-скоро готов да отиде на смърт, отколкото да издаде двете беззащитни жени.

Том сложи кошницата с памука, вдигна очи и се остави да бъде грубо поведен от Куимбо.

— Ха да те видим сега — казваше великанът негър, като го влачеше след себе си. — Ще си получиш заслуженото. Господарят беснее, не можеш се измъкна. Не ще ти се размине, помни ми думата. Ще видиш ти сега какво значи да подпомагаш бягството на господарските негри. Ще видиш какво ще получиш.

— Аха, Том — каза Легри, приближи се до него и го хвана за яката; той говореше със стиснати зъби и в пристъп на бяс, — знаеше ли, че съм решил да те убия.

— Твърде е възможно, господарю — каза Том спокойно. Легри продължи със зловещо и ужасяващо спокойствие:

— Ще те убия, както ти казах, Том, ако не ми кажеш какво знаеш за двете жени. Том мълчеше.

— Чуваш ли — изрева Легри като разярен лъв и тропна с крак. — Говори!

— Нямам какво да кажа, господарю — каза Том бавно, но твърдо и обмислено.

— Ти се осмеляваш да ми кажеш, че нищо не знаеш! Том мълчеше.

— Говори! — ревна Легри и го удари бясно. — Нищо ли не знаеш?

— Зная, господарю, но не мога да кажа. Обаче мога да умра.

Легри тежко пое дъх. Той сдържа яростта си, хвана Том за ръката и като доближи лицето си до неговото, каза с ужасяващ глас: