Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Ти нали не вярваше в духове, Каси? — каза той, взе машата и разбута огъня. — Уж си умна, а се плашиш от такива шумове. Когато бях на море, искаха да ме плашат с разни измишльотини — продължи Легри. — Ама на мен не ми минават такива.

Каси продължаваше да го гледа втренчено от сянката в ъгъла, дето седеше. В очите й светеше странен пламък който винаги смущаваше Легри.

— Тези шумове на тавана — те са от плъховете и от вятъра — каза Легри. — Плъховете вдигат дяволски шум, чувал съм ги и в трюма на парахода. А вятърът, боже мой, какво не може да направи вятърът.

Каси знаеше, че погледът й смущаваше Легри. И тя не му отговори, а впи още по-настойчиво в него своите странни, неземни очи.

— Продумай, бе жена. Не си ли съгласна, че е така? — кресна Легри.

— Могат ли плъховете да слизат по стълбата, да се разхождат по коридора и да отварят заключената врата и да я затисват отвътре със стол? — отвърна Каси. — И да идват, да идват, да идват чак до леглото ти и да те докосват с ръка ей така.

Каси продължаваше да се взира в него втренчено, а той я гледаше, като че виждаше насреща си някакъв призрак. Когато тя сложи своята ледена ръка върху неговата, той скочи и изрева:

— Жено, какво искаш да кажеш? Това не е вярно!

— Не, разбира се, че не е. Казах ли такова нещо? — Каси се усмихна презрително.

— Но ти наистина ли си видяла? Каси, какво е? Кажи!

— Щом искаш да знаеш — иди да спиш в моята предишна стая.

— От тавана ли идеше, Каси?

— Кое?

— Това, за което казваш.

— Нищо не съм ти казвала — отвърна Каси упорито и навъсено.

Легри сновеше смутено из стаята.

— Ще го разбера. Още тази нощ ще го разбера. Ще си взема пистолетите и…

— Хайде иди да спиш в тази стая. Много искам да видя какво ще направиш. Ще стреляш, а?

Легри тропна с крак и буйно изруга.

— Не ругай — рече Каси, — не се знае кой може да те чуе. Чакай! Какво беше това?

— Какво? — извика Легри стреснат.

Старият холандски часовник, който стоеше в ъгъла, удари бавно дванадесет.

Легри, обзет от ужас, стоеше като вцепенен. Каси го гледаше с подигравателен, пронизващ поглед и броеше ударите.

— Дванадесет часа. Е, сега ще видим.

Тя стана, отвори вратата към коридора и застана, като че ли слухтеше.

— Чакай! Какво е това? –, каза тя и си вдигна пръста.

— Вятърът е. Не чуваш ли как дяволски вие?

— Саймън. Ела тук! — пошепна Каси, хвана го за ръката и го поведе към стълбата. — Знаеш ли какво е това? Слушай!

Чу се пронизителен писък. Краката на Легри се разтрепериха. Лицето му побледня от страх.

— Да бе си взел пистолетите — каза Каси с усмивка, която смрази кръвта на Легри. — Време е да разбереш това нещо. Сега му е времето да се качиш горе.

— Няма да отида — изръмжа Легри.

— Защо не? Нали няма духове? Хайде! — И Каси леко изтича нагоре по виещата се стълба, засмя се и се обърна към него: — Хайде де.

— Ти си самият сатана — извика Легри. — Връщай се, вещице. Слез, Каси! Няма да отиваш!

Но Каси се смееше като луда и продължи да тича нагоре. Той я чу да отваря вратата на таванското помещение. Духна силен вятър и изгаси свещта, която той държеше в ръка. Същевременно се чуха страшни, неземни крясъци, като че в самите му уши.

Обезумял от страх, Легри избяга в гостната, дето след малко дойде Каси. Тя беше бледа, спокойна, студена като някакъв дух на отмъщението. В очите й гореше страшният пламък, който така много го ужасяваше.

— Надявам се, че си доволен — каза Каси.

— Дано пукнеш! — изруга Легри.

— Защо? — попита Каси. — Само се качих и затворих вратата. А ти какво помисли, че става в този таван, Саймън?

— Не е твоя работа — отвърна Легри.

— А, не е ли! Добре — каза Каси. — Във всеки случай доволна съм, че не спя вече в тази стая.

Каси, която предполагаше, че вятърът ще се засили вечерта, се бе качила още преди обяд горе и бе отворила таванския прозорец. И затова, щом отвори вратата на тавана, вятърът профуча и изгаси свещта.

Това бе една от онези хитрости, с които тя караше суеверния Легри да вярва, че на тавана има духове. Той бе готов по-скоро да сложи главата си в устата на лъва, отколкото да провери какво става там. А когато всички спяха, Каси постепенно пренасяше и натрупваше провизии, достатъчни, за да прекара там известно време. Тя също така пренесе там малко по малко голяма част от своите и Емелинините дрехи. След като всичко бе нагласено, те зачакаха само подходящ случай, за да турят плана си в изпълнение.

Като го мамеше с ласки и като се възползува от временното му добро настроение, Каси накара Легри да я заведе в близкия град, разположен на самата Червена река. С изумителна наблюдателност, която се бе сега изострила до краен предел, тя запомни всяка извивка на пътя и прецени точно колко време ще й е нужно за преминаването на този път пеш.