Катрин Стоун - Дарове на любовта

Ник продължаваше да се взира в нея през завесата от ярост, но въпреки това съзря как идеално облеченото й стройно тяло започва да се олюлява. Сякаш неговите слова се стовариха върху й като огромна невидима ръка от небето.

В Ник се надигаше онази част от него, която все още я обичаше и желаеше, и тази част започна да се бори яростно срещу гнева. За миг само той пожела да се спусне към нея, да я притисне и успокои, да й прости и да продължи да я обича.

Рейвън не умря в деня, когато изгуби детето си, но сега сърцето й предчувстваше последните минути и ги посрещна с облекчение. Нямаше да има повече болка. Тя щеше да си отиде и да остави след себе си като надгробни камъни на любовта само безкръвни нетна. Думите на Ник бяха последните смъртоносни удари и Рейвън почувства как тялото й се прегъва под огромната тежест на безнадеждността. Тя приветства собствената си смърт:

„Плачи, плачеща върба, плачи! Умри, птицо на смъртта, умри! Никога повече, киселинно бебе, никога повече…“

Сърцето й сиря да бие и Рейвън почувства как, лишена от кислород, започва да олеква и полита… Този път не умираха само части от нея. Умираше цялата. Наистина умираше, слава Богу…

Но един глас й напомняше, че тя ще умре, а мъжът, когото толкова много е обичала, никога няма да разбере, че не е убила неговото бебе.

Той трябваше да разбере истината! Трябваше да знае, че не го е унижавала и предавала! Трябваше да знае…

Рейвън почувства в себе си прилив на сила, която отхвърли притискащата я тежест. Тя мъчително си пое въздух и се извърна към него. Той… той се притискаше към нея, сякаш й вярваше, въпреки всичко, и не можеше да понесе мисълта, че тя ще умре.

— Беше твоето бебе, нашето бебе, Ник, и аз го изгубих. Толкова се опитвах да го опазя, но не можах. Прости ми.

— Рейвън? — Мъглата от ярост се разнасяше и той видя ясно очите, които отразяваха отчаянието в нейния глас.

— Направих аборт тази седмица. Вчера. Болките и кръвотечението започнаха още в четвъртък вечерта. Тестът за бременност днес трябваше да докаже, че бебето си е отишло, а кюртажът за утре е… — Тя се запъна и не можа да продължи.

— Е какво, Рейвън?

— Е за мен — призна тя. — В случай, че все още в организма ми има останки от плода, които биха могли да предизвикат инфекция.

Ник чу извинението й и се взря в нейното прекрасно, страдалческо лице. Лицето на тази жена, която наистина вярваше, че не трябва да се нрави нищо за нея, защото не заслужава никакви грижи.

— О, скъпа моя — прошепна той. Притегли я към себе си, прегърна я и почувства нейната слабост, обезкураженост и още нещо, което го ужаси. Рейвън присъстваше само тялом в ръцете му, но иначе витаеше далече от него.

— Защо не си ми казала нищо? Трябваше да бъда с тебе.

— Не исках да знаеш — каза тя с отпаднал глас.

— Но щеше да ми кажеш за бебето… за нашето бебе… нали?

— Да. Само когато можех да бъда сигурна, че ще успея да го износя. Знаех, че го искаш, че ще го обичаш и че ще го приемеш в семейството си.

— Ами ти, Рейвън?

Нежността в гласа му сякаш я обърка.

— За мене най-важното бе детето да бъде с тебе, сестрите си и твоите родители — отговори тя след кратко колебание.

По тялото й полазиха тръпки, които приковаха погледа на Ник върху нейната безцветна кожа и изтощено, повяхнало лице.

— А сега май трябва да те пъхнем в леглото.

Очите й се разшириха учудено при тази проява на загриженост за нея.

— Дори съм ти купил нещо специално, което можеш да облечеш.

Сърцето я заболя от тези думи. След целия този ад, през който бе преминала, той хладнокръвно искаше да правят секс, а при това й бе купил и нещо „специално“. Почувства се предадена и примирена. Така да бъде!

— О, Рейвън! — прошепна той остро. — Нима наистина мислиш, че те имам само за поредното секси маце? Нима наистина вярваш, че тази вечер, когато ние — ние, Рейвън — страдаме за загубата на нашето неродено дете, аз бих могъл да направя подобно нещо?

— Не съм сигурна…

— Е добре, трябва да бъдеш сигурна.

Крайно време бе да разбере що за човек е той и че чувствата му са нещо повече от чисто сексуални. Но работата беше в това, че тя се съмняваше не толкова в него, колкото в себе си. Рейвън Уинтър явно не знаеше, че заслужава нещо повече от това да доставя сексуална наслада.

— Трябва да бъдеш сигурна — повтори той без следа от острота в гласа си. После извади малка кадифена кутийка в огненочервен цвят и я протегна към нея. — Надявам се да го носиш непрестанно, Рейвън. В леглото, извън него, винаги.