Даниел Стийл - Паломино

Сам му подаде ръка.

— Всичко е наред, Тейт. — Очите й бяха влажни, но хубавото й лице бе озарено от усмивка. — Благодаря, че ми го каза.

Той пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Трябва да ти е било безкрайно тежко, когато заминах, Сам, и съжалявам. Дълго ли стоя тук след това?

— Търсих те навсякъде в продължение на близо два месеца, а после Каро, направо казано, ме изхвърли оттук.

— Права е била. Не заслужавах да си правиш този труд. — И добави ухилен: — Тогава.

Тя се разсмя.

— Да разбирам ли, че сега заслужаваш?

— Не знам. Но и аз вече съм ранчер. — Сега и двамата прихнаха. Колко приятно бе да се говори с него! Почти, ала само почти, както в началото, когато бяха започнали да се сприятеляват. — Спомняш ли си, като дойдохме тук за пръв път?

Тя кимна. Даваше си сметка, че навлизат в опасна територия, и без това бяха стигнали достатъчно далеч.

— Да, но беше много отдавна, Тейт.

— И вече си стара жена.

Тя го погледна странно и каза:

— Да, така е.

— Мислех, че ще се омъжиш повторно.

— Сгрешил си — отвърна и за миг погледът й стана суров.

— Защо? Толкова силно ли съм те наранил? — скръбно попита той, но Саманта поклати глава и не каза нищо. Тейт отново й подаде ръка. — Хайде да се поразтъпчем, Сам.

— Извинявай, сега не мога. — Гласът й звучеше тъжно, ала неотстъпчиво. — Трябва да се връщам.

— Защо?

— Защото трябва.

— Защо не ми позволяваш да ти кажа какво чувствам? — Очите му изглеждаха много зелени и много дълбоки.

— Защото е твърде късно — тихо отвърна Саманта.

При тези думи той отчаяно сведе очи и погледът му случайно падна на седлото й. Свъси вежди и тъкмо щеше да я попита, когато тя се възползва от случая и подкара коня си.

— Сам… какво… — И тогава, докато я наблюдаваше да язди, изведнъж откри отговора, липсващото зрънце от мозайката, което през последните два дни не му бе позволявало да разбере защо се е върнала тук, защо не се е омъжила повторно, защо е твърде късно… — Сам! — Но тя не спря. Сякаш почувствала нещо по-различно в тона му, шибна с юздите врата на Черния красавец и го накара да ускори стъпката. Продължавайки да я гледа, Тейт се увери напълно. Петите, които преди три години стъпваха толкова здраво на стремената и притискаха хълбоците на жребеца, висяха безжизнено, а пръстите на краката бяха насочени надолу. Тя никога не би си позволила това, ако можеше да ги контролира. Сега си обясняваше и странната форма на седлото й. Толкова бе зает да я гледа, че бе пропуснал да забележи най-важното. Ала нямаше време за губене, трябваше да пришпори кобилата и да я догони. Най-сетне, малко преди последния хълм, делящ ги от главния комплекс, той накара своя апалуса да препуска като състезателен кон, протегна ръка и хвана юздите на жребеца.

— Спри, по дяволите! Имам да те питам нещо. — Зелените му очи потърсиха нейните, но бяха посрещнати от гневен син пламък.

— Пусни ме!

— Не, искам да разбера нещо и ти ще ми кажеш истината, защото иначе ще те смъкна от проклетия ти кон, който винаги съм мразил, пък да видим какво ще стане!

— Само опитай, негодник такъв! — Погледна го предизвикателно и се помъчи да му изтръгне юздите.

— И какво ще стане, ако опитам?

— Ще сляза и ще си ида пеша. — Молеше се да й повярва.

— Нима? Нима, Сам? Е, тогава май ще трябва да опитаме… — Посегна да я бутне леко от седлото и тя накара коня да отстъпи встрани.

— Престани, да те вземат мътните!

— Защо не искаш да ми кажеш? Защо? — Никога не бе виждала по-зелени очи, а на лицето му се четеше неизмерима болка. — Обичам те, по дяволите, не го ли знаеш? Обичал съм те всяка минута, откакто заминах оттук преди три години. Направих го заради теб, не заради себе си. За да се върнеш, където ти е мястото, при хората, които ти подхождат, и да ме заличиш от живота си. Но никога, никога не съм те забравял, Сам. Мечтал съм за теб всяка скапана нощ през последните три години и ето че неочаквано те намирам тук, десет пъти по-хубава. Желая те все така силно, а ти не ме допускаш до себе си. Защо? Друг ли има? Кажи ми, ще си замина и никога повече няма да чуеш за мен. Ала не е това, нали? И ти си като останалите, като децата тук, прав ли съм? И си точно толкова глупава, колкото аз навремето. Тогава си бях втълпил, че не съм достоен за любовта ти, защото съм работник в ранчо, а сега ти мислиш, че за мен има някаква разлика, като не можеш да ходиш. Не можеш да ходиш, нали, Сам? По дяволите, отговори ми! — изрева той с пресипнал от мъка глас, а по лицето му бавно се стичаха сълзи.