Даниел Стийл - Паломино

— Сам? — Беше Норман Уорън и гласът му звучеше възбудено.

— Здрасти — поздрави тя, още не успяла да се разсъни. — Какво има?

После се сети, че той вероятно ще иска да говори с нея за обжалването. Залисана с погребението на Джеф и трудното писмо до Тейт, Сам не бе го потърсила, но твърдо беше решила, че не желае да подлага Тими на подобно изпитание. Бе говорила два пъти със социалния работник, който я бе уверил, че детето преживява труден период на адаптация и иска да се върне при нея. Ала нищо не можело да се направи и той му го казал последния път, когато се отбил да го види. Сам го попита дали сега майка му се държи по-добре с него, но Пфайзър отвърна уклончиво: предполагал, че си е взела бележка.

— Сам, искам да дойдеш в Лос Анжелис.

— Не желая да го обсъждаме, Норман. — Тя седна в леглото и се намръщи огорчено. — Няма смисъл. Няма да обжалвам.

— Разбирам. Става дума за някои други неща, които трябва да оправим.

— Какви? — подозрително попита Саманта.

— Има някои документи, които не си подписала.

— Изпрати ми ги.

— Не мога.

— Тогава ми ги донеси — раздразнено отсече тя. Беше уморена и още бе много рано. Затвори очи и изведнъж си спомни, че е неделя. — Какви ти става, защо ми звъниш в неделя, Норм?

— През седмицата просто не ми остана време да се занимавам с това. Виж, знам, че те обременявам, Сам, и че ти също си заета, но не би ли ми направила тази услуга? Не би ли дошла днес?

— В неделя? Защо?

— Моля те. Просто го направи заради мен. Ще съм ти много благодарен.

Връхлетя я внезапен страх.

— Да не е станало нещо с Тими? Наранен ли е? Тя пак ли го е била? — попита Сам с разтуптяно сърце, но той побърза да я успокои.

— Не, не, няма такова нещо. Сигурен съм, че е добре. Само че бих се радвал днес да приключа с всичко това веднъж и завинаги.

— Норман — въздъхна Сам и погледна часовника, беше седем часът сутринта, — лично аз считам, че си изкуфял. Но ти много ми помогна, положи големи усилия, тъй че ще ти направя тази услуга. Само че не очаквай друго от мен. Даваш ли си сметка колко път е това?

— Ще вземеш ли Джош?

— Вероятно. Къде ще се срещнем? В твоя офис ли? И какво точно ще подписвам?

— Само някои документи, в които се казва, че не желаеш да обжалваш съдебното решение.

Какво ли беше намислил?

— Защо, по дяволите, не можеш да ги изпратиш?

— Не съм толкова богат, че да се харча за марки.

— Ти не си добре — разсмя се Сам.

— Определено. По кое време ще бъдеш тук?

— Не знам. — Тя се прозя. — Какво ще кажеш за следобед?

— Защо да не приключим с всичко още сутринта?

— По нощница ли искаш да дойда, Норман?

— Това би ме зарадвало. Да кажем, в единайсет?

— Отвратително — въздъхна тя. — Но гледай да не отнеме много време. Имам да върша куп неща тук.

— Чудесно.

Сам се обади на Джош и му каза. И той като нея го прие с досада.

— Защо не ти изпрати тези книжа, да го вземат мътните?

— Не знам. Но след като трябва, нищо не пречи да отидем. През седмицата няма да имам време, ще бъда твърде заета с децата. — Очакваше да пристигнат още единайсет хлапета от различни щати.

— Добре. Ще бъдеш ли готова да потеглим след половин час?

— Нека да е един.

В уреченото време Джош изкара колата и Сам се прехвърли в нея, облечена в дънки и червен пуловер, с червена панделка в косата и любимите си червени каубойски ботуши.

— Сякаш си се приготвила за празника на свети Валентин, Сам.

— По-скоро се чувствам като на Вси светии. Изобщо не ми е ясно защо трябва да бием пътя до Лос Анжелис в неделя сутринта.

Когато пристигнаха, завариха Норман ужасно възбуден и напрегнат. Той настоя да отидат в съда, защото не разполагал с всичките необходими документи.

— В неделя? Норман, да не си пиян?

Всичко това наистина не й беше никак забавно.

— Имай ми доверие, за Бога!

— Ако ти нямах, нямаше да съм тук.

Джош го погледна подозрително и подкара колата към съда, който се намираше в противоположния край на града. Ала щом стигнаха, Норман изведнъж придоби вид на човек, който знае какво прави. Размаха пропуск пред дежурния от охраната долу, който кимна, пусна ги да влязат и каза на обслужващия асансьорите да ги качи на седмия етаж.

Като слязоха от асансьора, тръгнаха наляво, после надясно и пак наляво и внезапно се озоваха в ярко осветена стая. Зад бюрото седеше полицейска инспекторка в униформа и разговаряше с полицай. Сам внезапно изхълца и се понесе напред, крещейки от радост. Бе съзряла Тими, който се бе сгушил в своя инвалиден стол, прегърнал мечето си, отново ужасно мръсен, но облечен в празничния си костюм и ухилен.