Даниел Стийл - Паломино

— Така и ще бъде в началото, после обаче ще трябва да тръгнеш на училище. Не искаш ли да станеш умен като мен и Джош? — Тя отново се изкикоти.

Изведнъж Тими също се разсмя и отсече:

— Ти не си умна… Сега си само моя майка!

— Много благодаря! — Но бе очевидно, че това не ще накърни ни най-малко любовта между двамата.

Следобед изпекоха курабийки и отидоха при другите деца. Сам го сложи да спи в съседната стая и започна да му чете приказка, ала още преди да стигне до края, чу тихото му похъркване. Остана още дълго край леглото му, гледаше го как спи, милваше косата му и благодареше на Бога, че й го връща.

Две седмици след това, когато Тими най-сетне бе тръгнал на училище и новоприетите деца бяха започнали да се приспособяват, Сам успя да отдели почти цял ден за работата в офиса. Беше отхвърлила три купчини писма, повечето от лекари, между които имаше няколко чак от източното крайбрежие, а това бе ново за нея. Досега им пишеха само от западните градове.

Тъкмо оставяше последното писмо, когато случайно погледна през прозореца и го видя: Тейт Джордан, същия, както винаги, висок и хубав с гарвановочерната си коса, широките рамене, ясно очертаното лице, каубойската шапка и ботушите… Само слепоочията му сребрееха малко повече отпреди, ала това го правеше още по-привлекателен. Саманта затаи дъх, наблюдавайки го как спира да поговори с няколко от децата. Спомни си колко добре бе му прилягала ролята на Дядо Коледа. Но внезапно се дръпна от прозореца като опарена и пусна щорите. С поруменяло лице тя изплашено се заоглежда из стаята, сякаш търсеше къде да се скрие. Извика секретарката и лаконично й нареди:

— Намери Джош!

Той се появи след пет минути, когато, поне външно, беше възвърнала самообладанието си.

— Джош, току-що видях Тейт Джордан.

— Къде? — сепна се той. — Сигурна ли си?

Господи, бяха минали три години, невъзможно бе да не се е променил. Трябва да бе сънувала.

— Сигурна съм. Беше отвън в големия двор и говореше с няколко деца. Иди да го намериш, разбери какво иска и го махни оттук. Ако пожелае да ме види, кажи, че ме няма.

— Мислиш ли, че е честно? — Джош я гледаше с укор. — Няма и пет седмици, откакто синът му умря в ранчото, и е погребан тук — махна той към хълмовете. — Не е ли редно да го оставим поне да поседи до гроба му?

Сам затвори за миг очи, после се взря в стария си приятел.

— Добре. Прав си. Покажи му гроба и после го махни оттук, моля те. Няма нищо за гледане. Изпратихме му всички неща на Джеф. Няма защо да се мотае повече в ранчото.

— Може би иска да те види, Сам.

— Аз не искам да го виждам. — Забеляза как я гледа възрастният човек, ядоса се и завъртя стола си, за да е с лице към него. — И не ми приказвай за честност, по дяволите. Честно ли беше, когато ме изостави преди три години? Виж, това не беше честно. Сега не му дължа абсолютно нищо.

Джош спря за миг на вратата и я погледна със съжаление.

— Дължиш нещо на самата себе си, Сам.

Искаше й се да го прати по дяволите, но премълча.

Остана да чака в офиса, без да знае дори какво. Седеше и размишляваше. Тейт трябваше да се махне и да я остави на спокойствие. Сега ранчото беше нейният живот, той нямаше право да се връща и да я преследва като призрак от миналото. Все пак не можеше да не признае, че Джош донякъде е прав. Тейт имаше право да знае къде е погребан синът му.

Старият каубой се върна след половин час.

— Дадох му Слънчев танц да отиде и види момчето си.

— Добре. Той излезе ли от конюшнята? — Джош кимна. — Тогава ще се прибера вкъщи. Като видиш Тими, кажи му, че съм там.

Но след училище детето имаше урок по езда с неколцина от приятелите си, тя остана сама и мислите й отново се понесоха към Тейт. Питаше се дали вече си е отишъл. Съзнанието, че е толкова близо и стига да иска, може да излезе навън и да го види, да го докосне или да говори с него, я караше да се чувства странно. Дори не разбираше от какво се бои. От собствените си чувства? От онова, което би казал той? Може би, ако бе прекарала известно време с него, сега нямаше да изпитва абсолютно нищо, може би раната бе останала отворена толкова дълго само поради факта, че Тейт я бе изоставил без истинско обяснение, без да й даде възможност да се противопостави. Беше нещо като внезапна смърт, пред която човек е безпомощен. И ето че след три години той се бе върнал, а тя нямаше вече какво да му каже. Или по-точно нямаше нищо, което си заслужава да му каже, което би си позволила да му каже.

Почти беше се стъмнило, когато Джош потропа на входната врата и тя предпазливо отвори.