Даниел Стийл - Паломино

Нямаше желание да се приближава повече, сякаш се боеше, че в някогашното им тайно убежище сега витаят призраци. То бе свързано с друг живот, с хора, които вече не бяха същите, но тя му се полюбува отдалеч и го поздрави. Сетне бавно обърна силния черен жребец и се понесе в тръс през малкото възвишение към мястото, където бе погребан Джеф. Спря край гробовете и се замисли за хората, които почиваха тук: мъж, жена и момче, които искрено бе обичала. Както стоеше с обляно в сълзи лице, Черният красавец неочаквано отскочи встрани и изцвили. Сам се огледа и зърна Тейт Джордан, както винаги горд и изправен на седлото, яхнал новия апалуса, който наскоро бе купила. Беше дошъл да се сбогува със сина си.

Той дълго не проговори. И по неговите страни се стичаха сълзи, ала очите му бяха впити в нейните и Сам почувства, че дъхът й секва. Не можеше да реши дали да каже нещо, или просто да си тръгне. Вместо това стегна юздите на Черния красавец, който грациозно танцуваше насам-натам, и кимна.

— Здравей, Тейт.

— Вчера исках да те видя, за да ти благодаря. — Лицето му излъчваше безкрайна нежност. А едновременно и сила. Ако не си личеше колко е добър, сигурно щеше да вдъхва страх. Но телосложението му беше толкова мощно, раменете му толкова широки, очите му — разположени така дълбоко, че имаше вид на човек, който може да вдигне Саманта заедно с коня и леко да ги постави на някое друго място.

— Няма за какво да ми благодариш. Ние го обичахме. — Очите й бяха като синьо кадифе и надничаха в неговите.

— Той беше добро момче. — Тейт бавно поклати глава. — Но е направил голяма глупост. Снощи видях Мери Джо. Боже, колко е пораснала!

Сам тихо се засмя.

— Минаха три години.

Той кимна, после я погледна въпросително и бавно приближи коня си до нейния.

— Сам? — За пръв път произнасяше името й и тя се помъчи да не чувства нищо. — Ще пояздиш ли с мен няколко минути?

Досещаше се, че Тейт иска да види хижата, но мисълта да се върне там с него й беше непоносима. Трябваше да мобилизира цялата си воля и на всяка цена да запази дистанцията, да не подава ръка на нежния великан, който стоеше оттатък делящите ги безкрайни три години и я гледаше. И щом понечеше да каже нещо, да прошепне името му, да прекрачи пропастта помежду им, докато не е станало късно, поглеждаше краката си, здраво вързани за седлото, и си напомняше да не отстъпва. Пък и нали преди три години той я бе изоставил, по свои съображения. По-добре бе всичко да си остане както досега.

— Трябва да се връщам, Тейт. Имам много работа. — Предпочиташе да не му дава време да се досети за какво служат ремъците около краката й. Ала той сякаш не ги забелязваше. Цялото му внимание бе съсредоточено върху лицето й.

— Страхотна школа си създала. Как ти дойде тази идея?

— Споменах ти в писмото си, такова беше завещанието на Каролайн.

— Но защо ти?

Значи не знаеше. Сам почувства огромно облекчение.

— А защо не?

— Изобщо ли не си се връщала в Ню Йорк? — Това, изглежда, го шокираше. — Мислех, че ще го сториш.

„Така ли? Затова ли ме изостави, Тейт? За да се върна там, където ти считаше, че ми е мястото?“

— Върнах се. За известно време — въздъхна Сам. — Дойдох отново тук, след като Каролайн почина. — Погледът й се рееше над хълмовете. — Тя все още ми липсва.

— На мен също — тихо промълви той и отново предложи: — Защо не пояздим? Само няколко минути. Няма да идвам тук дълго време. — Гледаше я почти умолително.

Безсилна да удържи порива на сърцето си, Саманта кимна и го последва. Заобиколиха възвишението и спряха до малкото езеро.

— Няма ли да слезеш за минута, Сам?

— Не — решително тръсна глава тя.

— Нямах предвид да влизаме в хижата. Не бих си го позволил. — После я погледна въпросително. — Нещата им още ли са там?

— Не съм ги пипала.

Тейт кимна.

— Бих искал да поговорим, Сам.

Тя поклати глава.

— Има много неща, които никога не съм ти казвал.

Очите му я гледаха умолително, ала нейните бяха спокойни.

— Излишно е, Тейт. Мина толкова време. Вече няма значение.

— За теб може би. Но за мен има. Няма да ти досаждам с дълги речи. Държа да знаеш само едно. Не бях прав.

Тя го погледна изненадано.

— Какво искаш да кажеш?

— Сгреших, като си отидох. — Въздъхна тихо. — Смешното е, че дори се скарах с Джеф заради това. Е, не заради теб, а задето бягам от ранчото. Той ме обвини, че през целия си живот съм бягал от важните неща, от нещата, които имат значение. Каза, че ако съм искал, съм можел да стана управител и дори собственик на ранчо. Около шест месеца двамата с него се местехме от място на място, докато накрая отношенията ни станаха нетърпими. Тогава заминах за Монтана и купих онова малко ранчо. — Тейт се усмихна. — Наистина беше страхотно добра инвестиция, и то направена със заем. Купих го, за да покажа на Джеф, че не е прав. А сега — вдигна той рамене — всичко губи смисъла си. С изключение на поуката, която си взех. Разбрах, че няма никакво значение дали си ранчер или наемен работник, дали си мъж или жена, стига да живееш пълноценно, да обичаш силно и работата ти да върви. Само това е важно. Виж тези двамата — кимна към хижата, — накрая ги погребаха един до друг, защото се обичаха. И никой не пита дали са били женени и дали Бил е пазил любовта си в тайна цял живот. Толкова безсмислено пропиляно време! — Изглеждаше ядосан на себе си.