Даниел Стийл - Паломино

Той се хвърли в прегръдките й и дълго остана вкопчен в нея. Не казваше нищо, но Сам усещаше как трепери в ръцете й и повтаряше само:

— Обичам те, Тими… Обичам те, скъпи… Всичко е наред… — Не знаеше колко време е отредено за срещата им, дали ще е минута, час или ден, ала това не я интересуваше. Щеше да го залива с любовта си докогато може, докогато й позволят. — Всичко е наред, миличко…

— Майка ми е мъртва — отрони момчето и от начина, по който я гледаше, Саманта разбра, че не му е съвсем ясно какво означава това. Тогава забеляза тъмните сенки под очите и новата синина на вратлето му.

— Какво се е случило? — попита тя, изплашена както от вида, така и от думите му. — Какво искаш да кажеш?

В този момент Норман се приближи и нежно хвана ръката й.

— Починала е от свръхдоза, Сам. Преди два дни. Снощи полицаите са намерили Тими самичък вкъщи.

— Там ли е била? — Тя стискаше ръката на детето с разширени от ужас очи.

— Не, станало е на друго място. Тими е бил сам в апартамента. — Той въздъхна и се усмихна на Саманта, с която бяха станали добри приятели. — Снощи се обадили на съдията, защото не знаели дали да заведат Тими в приюта за малолетни, а той позвъни на мен. Каза, че ще подготви документите на детето и ще ни чака тук тази сутрин. Сам, всичко ще се уреди. — В очите на адвоката проблясваха сълзи.

— Още сега ли?

Норман кимна.

— Той може ли да го направи?

— Да, има право да преразгледа решението си въз основа на случилото се. Няма да се наложи Тими временно да минава под опеката на съда. Той е твой, Сам! — Норман се обърна и погледна дребосъка в инвалидната количка, който се бе вкопчил в ръката й. — Връщаш си сина.

Само преди две седмици Саманта бе гледала безпомощно как изкарват пищящото дете от съдебната зала, а ето че сега то бе нейно. Грабна го, сложи го на коленете си и започна да го прегръща, да плаче и да се смее, да го целува и да милва косата му. Лека-полека и Тими взе да се досеща какво става и също се хвърли да я прегръща и целува, а сетне, когато и двамата се поуспокоиха, докосна лицето й със своята мръсна ръчичка и каза:

— Обичам те, мамо.

За тези думи Саманта бе жадувала цял живот. Съдията пристигна след половин час с папката, която пътьом бе взел от кабинета си. Подписа няколко документа, накара Саманта да ги подпише, а също и полицейската инспекторка, която бе привлечена като свидетел. Джош плачеше, Норман плачеше, Сам плачеше, а той се усмихваше доволно. Когато влязоха в асансьора, ухиленият да уши Тими му помаха с мечето и извика „Довиждане!“, а блюстителят на правосъдието почака да се затвори вратата и също се заля в смях и сълзи.

— И после ще пояздя Дейзи… ще си поиграя с влакчето и пожарната кола и…

— Ще влезеш във ваната — с усмивка довърши Сам, докато пътуваха към дома.

Господи, какъв подарък й бяха направили! Толкова беше щастлива, че се кикотеше едва ли не истерично. И за пръв път след катастрофата, причинила смъртта на Джеф и оставила Мери Джо с изпочупени ръце и крака, виждаше Джош да се смее. Вече бяха казали на Тими за Джеф, когато бе попитал за него. Той се беше разплакал, ала после бе кимнал примирено:

— Също като майка ми… — Но не бе казал нищо повече за нея.

Саманта не искаше да го притеснява. От малкото, което Норман й бе предал, знаеше, че никак не му е било леко. Но тази част от живота на Тими бе вече приключена. Каквото и да останеше в спомените му през идните години, то щеше да бъде балансирано от любовта, с която тя щеше да го обсипе.

Разказа му, че очаква нови деца и че през пролетта ще засадят градина, а сетне се усмихна широко и рече:

— Познай какво ще правиш след няколко седмици.

— Какво? — Независимо от тъмните кръгове около очите, Тими изглеждаше щастлив.

— Тръгваш на училище.

— Защо? — Новината като че не го зарадва особено.

— Защото реших така.

— Но преди не ходех! — изхленчи той, както би сторило всяко нормално дете на негово място, а Саманта и Джош се спогледаха усмихнато.

— Да, защото преди беше по-специален, а сега си като всички.

— Не може ли пак да стана специален? — погледна я с надежда той, а Сам се разсмя и го гушна под мишницата си. Тримата се бяха настанили на предната седалка в голямото комби, Тими в средата.

— Ти винаги ще бъдеш специален, скъпи. Но сега ще заживеем нормално, повече няма да се тревожим, че може да си отидеш или да те вземат от мен. Просто ще ходиш на училище като другите деца.

— Ама аз искам да си седя вкъщи при теб.