Даниел Стийл - Горчива орис

— И аз се надявам на същото. — Президентът се усмихна и го попита какви са плановете му, а Чарлс му разказа. Тази седмица щяха да заминат за Швейцария, където възнамеряваха да останат половин месец на ски.

— А какво ще кажете за Франция? — попита президентът, а Чарлс обясни, че ще обиколят Нормандия и Бретан и е уредил за децата училище в Париж. — Кога ще пристигнете там? — Изглеждаше натъжен.

— Вероятно през февруари или март. Ще останем до училищната ваканция през юни. После ще обиколим Англия за месец и ще се приберем. Предполагам, че по това време ще сме готови и аз ще се върна на работа.

— Какво ще кажете за април?

— Сър? — Чарлс не го разбра точно, а президентът се усмихна.

— Попитах ви какво ще кажете да се върнете на работа през април.

— По това време още ще бъда в Париж — отвърна той сдържано. Нямаше никакво намерение да се връща във Вашингтон, преди да е минала поне година или дори две, а в Щатите щяха да си дойдат най-рано през лятото.

— Това не е проблем — продължи президентът. — Сегашният посланик във Франция иска да се върне през април и да се пенсионира. Тази година не беше добре. Какво ще кажете за поста посланик във Франция за две или три години? А после можем да поговорим за следващите избори. След четири години ще имам нужда от добри мъже, Чарлс. Искам да ви видя сред тях.

— Посланик във Франция? — той погледна озадачено. Не можеше дори да си го представи, но звучеше като шанс на живота. — Може би да го обсъдя със съпругата си?

— Разбира се.

— Ще ви се обадя, сър.

— Не бързайте. Постът е добър, Чарлс. Мисля, че ще ви хареса.

— Вероятно на всички ще ни хареса. — Чарлс бе смутен. А задната врата към Вашингтон бе отворена за него, когато поискаше.

Той обеща да информира президента до няколко дни. Двамата мъже се здрависаха, а Чарлс слезе долу, имаше развълнуван вид. Грейс забеляза, че нещо се е случило горе и умираше от любопитство да разбере какво е то. Видя им се цяла вечност, докато качат децата и кучето в колата и когато всички се прибраха, започнаха да го питат какво му е казал президентът.

— Нищо особено — пошегува се той с тях и ги държа в напрежение, докато се отдалечат от Белия дом. — Обичайните неща, сбогом, приятно пътуване, не забравяйте да пишете.

— Татко! — ядоса се Аби, а Грейс приятелски го побутна.

— Няма ли да ни кажеш най-сетне?

— Може би. Какво ще получа срещу това?

— Ще те изхвърля от колата, ако не ни кажеш веднага! — заплаши го тя.

— По-добре я слушай, тате — предупреди го Мат, а кучето започна да лае бясно сякаш и то искаше да разбере.

— Добре, добре. Каза, че ние сме хората, които са се държали най-лошо и той не иска да се връщаме във Вашингтон. — Той се ухили и всички започнаха да викат в един глас и му казаха, че не е забавен. — Толкова лошо сме се държали, че според него трябва да си останем в Европа. — В интерес на истината след шест години в столицата им беше трудно да се сбогуват с приятелите, но бяха развълнувани от мисълта за чужбина, а Андрю нямаше търпение да види приятелката си в Париж.

Тогава Чарлс погледна Грейс, беше любопитен как ще реагира на предложението.

— Предложи ми да стана посланик в Париж — каза й тихо, докато децата продължаваха да вдигат шум зад тях.

— Така ли? — Тя се вцепени. — Сега?

— През април.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че ще те попитам, ще се посъветвам с всички вас и той поръча да му съобщя решението си. Какво мислиш? — Той я поглеждаше, докато караше през Вашингтон и се насочи на север към Гринич.

— Мисля, че ние сме най-щастливите хора — каза тя и наистина мислеше така. Те излязоха почти невредими от пламъците на Ада и бяха все още заедно. — Знаеш ли още какво си мисля? — попита го тя, приведе се към него и прошепна.

— Какво?

Каза го така, че децата да не чуят.

— Май съм бременна — той я погледна усмихнат и също й прошепна, но достатъчно високо, че да го чуе през врявата, която идваше от задната седалка.

— Ще бъда на осемдесет и две, когато този се дипломира от колежа, може би трябва да престана да броя, предполагам, че ще го наречем Франсоа.

— Франсоаз — поправи го тя и се разсмя.

— Близнаци. Означава ли това, че отиваме? — попита я той учтиво.

— Изглежда да, нали? — На задната седалка децата пееха френски песни с всичка сила, а Анди сияеше.

— Имаш ли нещо против да родиш бебето там? — попита я той тихо. Малко се притесняваше.

— Не — усмихна се тя. — Не мога да се сетя за по-подходящо място от Париж.