Даниел Стийл - Горчива орис

Тя бе насочила срещу него оръжието и се усмихваше.

— Трябваше да го направя още преди седмица — рече тя простичко. — Не знам защо не се сетих досега. Сега остави апарата, не докосвай копчето му или ще те застрелям, а не искам да развалям фотоапарата ти. Остави го. Веднага. — Тонът й бе рязък и вече нямаше и следа от чувствеността, той внимателно остави апарата на масата зад себе си.

— Хайде, Грейс… не си прави лоша шега… просто припечелвам.

— Не ми харесва начина, по който го правиш — твърдо каза тя.

— Ти си красива на снимките, дължиш ми го.

— Нищо не ти дължа. Ти си просто един плужек. Каза ми, че не си свалял дрехите ми.

— Излъгах те.

— И си ме принудил да подпиша разрешително, в момент, когато съм била в несвяст. — Тонът й бе леден, тя бе бясна от яд, но вече напълно се владееше. Всичко беше напълно обмислено. Този път наистина щеше да е убийство първа степен. Щеше да го убие и когато той я погледна, също го разбра. Беше я тласнал твърде далече и тя се бе хванала. Изобщо не се вълнуваше какво ще й направят този път. Беше го преживяла вече. А сега си струваше.

— Хайде, Грейс, бъди добра. Снимките са страхотни. Слушай какво, има ли значение? Те вече са направени. Ще ти дам останалите негативи.

— Не давам и пет пари. Първо с един изстрел ще ти отнеса топките. А след това ще те убия. Нямам нужда от разрешение. Само от оръжие.

— За Бога, Грейс. Откажи се. Това са само снимки.

— Това е моят живот, който ти прецакваш… децата ми… съпруга ми… брака ми…

— Той все едно е мижитурка. Сигурно е много търпелив с теб… Боже, помня целия този фарс на невинност преди деветнайсет години. Дори дрогирана ти не беше забавна. Ти беше много скучна, Грейс, истинска мъка. — Беше злобен и ако тя не беше толкова напрегната, би забелязала, че той е силно дрогиран с кокаин. Използваше парите от „Трил“, за да задоволява този свой навик. — Ти си най-скапаното дупе, което познавам — продължи той, но поне за това тя знаеше истината.

— Ти никога не си спал с мен — студено възрази тя.

— Разбира се, че съм. Имам снимки за доказателство.

— Ти си болен. — Тогава той започна да хленчи, че тя нямала право да идва при него и да му се меси как припечелва пари.

— Ти си гадно дребно влечуго — каза му тя и освободи спусъка, а звукът стресна и двамата.

— Няма да го направиш, нали, Грейс? — мънкаше той.

— Ще го направя. Заслужаваш го.

— Ще отидеш пак в затвора — опита се той да я придума, а носът му патетично протече. Последните деветнайсет години не бяха добър период за него. Беше се захващал с доста неща, малко от тях законни.

— Хич не ме интересува, че ще се върна — студено го сряза тя. — Ти ще си мъртъв. И ще си е струвало.

Тогава той падна на колене.

— Хайде… не го прави… ще ти дам всички снимки… и без това щяха да излязат още две… Имам една твоя с някакъв тип, наистина е много хубава… можеш да я вземеш ей така, без нищо… — Той плачеше.

— На кого си дал фотографиите?

За какъв тип говореше Маркъс? В студиото тогава нямаше никого или някой е дошъл, докато е била в несвяст? Беше й противно да си го представи.

— У мен са. В сейфа. Ще ти ги върна.

— Не ти вярвам. Сигурно криеш оръжие там. Не ми трябват.

— Не искаш ли да ги видиш, страхотни са.

— Искам единствено да те видя мъртъв на пода и кръвта ти да изтича — продължи нападателно тя, усети, че ръката й трепери. А когато го погледна, неизвестно защо изведнъж се сети за Чарлс, а после за Матю… ако убиеше Маркъс, никога повече нямаше да бъде с тях, освен в стаите за посещение в затвора, може би завинаги… При мисълта за това дъхът й спря и изведнъж силно й се прииска да ги прегърна и да ги почувства до себе си… Аби и Андрю също… — Стани! — злобно извика тя на Маркъс. Той се изправи, продължаваше да плаче. — И престани да хленчиш. Ти си нещастно лайно.

— Грейс, моля те, не ме застрелвай.

Тя се отдалечи заднешком към вратата и той разбра, че тя ще стреля оттам, оставаше му единствено да плаче и да й се моли да не го прави.

— И за какво искаш да живееш? — попита тя гневно. Беше вбесена. Не си струваше да си губи времето с него. Нито живота си. Как дори можа да й хрумне, че си струва? — За какво да живее такъв гаден плужек като теб? Само заради парите? За да рушиш живота на другите? Дори не си струва да стрелям по теб. — С тези думи тя се обърна и забърза надолу по стълбите, преди на него дори да му дойде на ум да я последва.

Той прекоси стаята едва когато тя бе излязла от входа и се бе качила в колата си. А Маркъс седна на пода и се разрида безутешно, не можеше да повярва, че беше му се разминало. Беше абсолютно уверен, че тя ще го убие и имаше право до последните пет минути. Когато го видя отново, изправен, хленчещ, дрогиран до козирката, тя се вразуми.