Даниел Стийл - Горчива орис

Не се карайте повече заради мен. Отивам си.

С обич,

Мат.

Мамо и татко, обичам ви. Кажете довиждане от мен на Кисис.

Кисис беше техният шоколадов лабрадор.

— Къде е отишъл според теб? — Грейс изглеждаше паникьосана, когато го попита.

— Не знам. Ще се обадя на полицията. — Лицето на Чарлс издаваше върховно напрежение и брадичката му трепереше.

— Това ще излезе във всички таблоиди — нервно отбеляза тя.

— Не ме интересува. Искам да го намеря още тази вечер, преди да се е случило нещо.

И двамата бяха силно притеснени, а от полицията ги увериха, че ще го намерят колкото е възможно по-скоро. Казаха, че децата на неговата възраст по правило през цялото време вървят и обикновено не се отдалечават много от дома си. Поискаха списък на най-близките му приятели и негова снимка, изпратиха патрулната кола на обиколка. Чарлс и Грейс останаха да го чакат вкъщи, в случай, че се прибере. Полицаите го доведоха след половин час. Купувал си сладкиши в един денонощен магазин две пресечки по-надолу и много се самосъжалявал. Те го разпознали веднага, а той не се съпротивлявал да се върне вкъщи. Той бил готов.

— Защо направи това? — попита го Грейс, която още бе разтреперана от постъпката му. Тя не можеше да повярва. Никое от децата им не беше бягало. Но и те бяха подложени на огромно напрежение.

— Не исках двамата с татко да се карате заради мен — тъжно рече Мат. Но навън бе толкова страшно и той се радваше, че се е върнал.

— Ние не се карахме заради теб, а просто разговаряхме.

— Не е вярно, карахте се.

— Всички понякога се карат — обясни му Чарлс и го притегли на коленете си, след като седна.

Полицаите току-що си бяха тръгнали и бяха обещали на Чарлс да не казват на вестниците. В живота им трябваше да има нещо лично, дори това да беше бягството на осемгодишния им син от дома им за половин час. Нямаше вече нищо свещено.

— Ние с мама се обичаме, знаеш го.

— Да, знам го… само че всичко беше толкова притеснително напоследък. В училище говореха такива неща, а мама непрекъснато плачеше. — Той погледна виновно, когато се размисли. Тя плачеше почти непрестанно напоследък, но кой би се сдържал на нейно място.

— Спомни си какво ти казах онзи ден — продължи Чарлс. — Ние трябва да сме силни. Всичките. Да държим един за друг. Не можем да избягаме. Не можем да се предадем. Само трябва да се държим заедно.

— Да, добре — отвърна Мат, не напълно убеден, но щастлив, че отново е вкъщи. Глупаво бе да бяга и той го разбираше.

Майка му го заведе горе и го сложи да си легне, тази нощ всички спаха. Грейс и Чарлс бяха изтощени, а Матю заспа почти в момента, в който помириса възглавницата. Кисис лежеше пред леглото му и леко похъркваше.

Ала през следващата седмица беше публикувана друга фотография, която показваше Грейс, цялото й лице, с поглед вперен в апарата, с безжизнени очи и изненадано изражение на лицето, очите й бяха широко отворени сякаш някой току-що бе направил нещо наистина шокиращо и възхитително чувствено с нея. Това бе най-еротичната серия фотографии, която тя бе виждала и малко по малко, лека-полека те я влудяваха.

Тогава тя се обади на справки, чудеше се защо досега не го е направила. Той не беше в Чикаго, нито в Ню Йорк. Бил във Вашингтон й казаха най-сетне, в „Трил“. Идеално. Защо не се бе досетила досега? Знаеше, че няма никакъв избор. Вече нямаше значение какво ще се случи с нея. Длъжна бе.

Отвори сейфа и взе пистолета на Чарлс, а после се качи в колата и подкара към адреса, който бе записала на парче хартия. Децата бяха на училище, а Чарлс — на работа. Никой не знаеше къде отива, нито какво възнамерява да направи. Но тя знаеше. Беше го планирала и си струваше, каквито и да бяха последиците.

Позвъни на входа на студиото му на Еф стрийт и се изненада, когато вратата се отвори, без някой да попита кой е. Можеше да означава или че са много големи и заети, или извънредно небрежни. При наличието на толкова скъпо оборудване, те би трябвало да са по-внимателни, но за щастие не бяха.

Беше толкова лесно, не можеше да разбере защо досега не беше се сетила. Вратата бе отворена и вътре нямаше никой, освен Маркъс. Той нямаше дори асистент. Стоеше с гръб към нея, приведен над фотоапарата, снимаше фруктиера с плодове на масата. Беше сам и дори не я виждаше.

— Здравей, Маркъс — гласът й бе непознат за него, бяха минали твърде много години. Беше чувствен и спокоен, звучеше щастлива, че го вижда.

— Кой е?

Той се обърна и я погледна изненадан с лека усмивка, отначало не я позна, чудеше се коя е, хареса му и… тогава се сети коя е и застина.