Даниел Стийл - Неустоима сила

— Много лошо. Обзалагам се, че се е разочаровал.

— Ще се видим след седмица — усмихна се тя. — Дори може да си взема отпуск, когато се върнем. Да отидем до Върмонт за няколко дни, ако той успее да се отскубне. Ако не, ще направим дълъг уикенд някъде.

— Лошото е, че не може да дойде при нас в Лондон през уикенда.

— Опитах се да го накарам да дойде в Париж — усмихна се тя, — но ще замества шефа на травматологията, който трябва да отиде в Далас следващата седмица.

— Вие двамата водите отвратителен живот. Не знам как издържате. Е, може би този уикенд в Лондон ще отидем на театър. Или в „Анабелс“. Обичаш ли да танцуваш? — поинтересува се той, а Чарли Макинтош се загледа през прозореца видимо отегчен. Смесването на бизнеса с удоволствията не срещаше одобрението на Чарли, а още по-малко, ако е с Мери.

— Обичам да танцувам — отвърна тя, още по-трогната от поканата, тъй като неодобрението на Чарли бе очевидно. Доставяше й удоволствие да го провокира. — Обичам също да ходя на театър.

— Може би тогава ще отидем заедно. — Чувстваше, че й дължи някакво забавление заради всички ангажименти. В Лондон щяха да са сами, като се изключи Чарли.

Тримата прегледаха заедно някои документи в чакалнята на летището, а когато се качиха на самолета за Единбург, вече бяха уморени. Самолетът имаше междинно кацане в Лондон. След като се нахраниха, Чарли и Кал угасиха лампите си и се отпуснаха, завити с одеялата си. Кал и Мередит седяха един до друг, а Чарли — точно зад тях. Но след като Кал свали почти докрай седалката си, Мередит се протегна да вземе куфарчето си.

— Мери — повика я той тихо в затъмнения салон на самолета, — какво правиш?

— Мислех да почета.

— Престани! — нежно я сгълча Кал. — Трябва и ти да поспиш. Заповядвам ти да угасиш светлината.

— Заповядваш ми? — Тя го погледна удивена. — Я, каква новост.

— Може би е време някой да ти го казва по-често. Хайде, стига за тази вечер. Угаси светлината.

Тя се поколеба за миг, после реши, че той може би има право и работата може да почака до сутринта. Безмълвно се протегна и угаси светлината.

— Добро момиче. Работата няма да избяга до утре. — Тонът му бе мил и бащински и тя изведнъж си представи как се държи той с децата си. Инстинктивно разбираше, че е добър баща.

— Винаги съм се страхувала от това — нежно отвърна тя, — че може да избяга до утре. Все още се надявам, че в полунощ ще се появи феята и ще свърши всичко вместо мен.

— Феята си ти, Мери. Ала дори феите трябва да почиват от време на време. — Той все повече се убеждаваше, че трябва да й осигури някакво забавление в Лондон. Заслужаваше го. Беше направила за него повече от всеки друг може би през целия му живот.

Тя също отпусна седалката си назад като Кал, сложи възглавница под главата си и притегли одеялото, след което се изтегна спокойно до него.

— Можеш ли да спиш в самолет? — попита я той, шепнейки. Приличаха на две деца, отишли на купон с преспиване.

— Понякога. Зависи колко работа нося в куфарчето си — усмихна се тя.

— Представи си, че си го оставила в Ню Йорк. Представи си, че си във ваканция. — Тя се засмя на играта, която й предлагаше и прошепна:

— И къде съм на почивка?

— Какво ще кажеш за Южна Франция?… Сен Тропе… Как ти звучи? — Той също шепнеше и тя се усмихна.

— Звучи добре. Харесва ми.

— Тогава затвори очи и мисли за Сен Тропе — нежно каза той с приглушен глас.

— И това ли е заповед? — попита го тя тихо.

— Да… а сега, тихо, мисли си за Сен Тропе.

За своя изненада тя направи точно това. Лежеше със затворени очи, представяше си Южна Франция, малко пристанище, тесни виещи се улички, Средиземноморието, пазар на цветя. А когато той отново я погледна, тя бе заспала дълбоко и той грижливо придърпа одеялото и я зави.

Самолетът направи междинно кацане в Лондон, а после отлетя за Единбург и Мередит се изненада, че е спала през по-голямата част от полета. Когато пристигнаха в Шотландия бе сутрин, и те отидоха направо на мястото, където щяха да направят презентацията си пред служители от няколко шотландски тръста. Това бе част от ритуала на проучвателното пътуване, една от рутинните операции, добре позната на Мередит.

В продължение на близо две седмици пътуването продължаваше да върви много добре, а Калан беше силно развълнуван, когато получиха факс от офиса й в Ню Йорк, че заявките вече са десет към едно, което означаваше, че има десет пъти по-голямо търсене за акциите, отколкото им бе необходимо.