Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

Пауза

Камерер: Те там имат един апарат… уж за откриване на „чудаци“. През него минават всички посетители. Но всъщност тази машина търси така наречения „зъб Т на ментограмата“ или още „импулса на Логовенко“. Ако човек има годна за подтикване към действие трета импулсна система, в неговата ментограма се появява този, трижди проклет да е, зъб Т. Та ти имаш този зъб.

Продължителна пауза

Глумов: Но това са глупости, Биг Бъг.

Пауза

Глумов: Някой ви разиграва!

Пауза

Глумов: Но това е провокация! Те просто искат да ме извадят от играта. Явно съм научил нещо важно, само че все още не съм осъзнал неговата важност и те искат да ме отстранят… Та това е елементарно!

Пауза

Глумов: Та вие нали още от дете ме знаете! Минал съм през хиляди медицински комисии, аз съм най-обикновен човек! Не им вярвайте. Биг Бъг! Кой ви даде това сведение?… Не, не питам за името… Помислете си, откъде той може да знае всичко това? Та самият той сигурно е от тях… Как можете да му вярвате. (Вика.) Нещата не опират толкова до мене! Аз така или иначе ще си отида! Но по същия този начин те без нито един изстрел ще разстрелят целия „Комкон“! Помислихте ли за това?

Пауза

Глумов (с отпаднал глас): И какво ще правя сега? Но вие сигурно сте измислили какво да правя сега…

Камерер: Слушай. Не бива толкова да се разстройваш. Засега още нищо страшно не е станало. Какво си се развикал така, сякаш към тебе вече „самодоволно ухилени, се приближават с ножовете“? В края на краищата нали всичко е в твоите ръце! Щом не искаш — всичко ше си остане както е било!

Глумов: Откъде знаете?

Камерер: Виж какво, отникъде нищо не знам. Аз знам точно толкова, колкото и ти. Нали току-що чете какво пише там… Третата импулсна система е само потенция, тя трябва да бъде задействувана… после започва онова там… изкачването от равнище към равнище… Колко ми се ще да погледам как ще направят всичко това с тебе против волята ти!

Пауза

Глумов: Да. (Истерично се смее.) Ама още малко и щях да си глътна езика от страх, шефе!

Камерер: Ти просто не се сети.

Глумов: Просто ще избягам! Нека ме търсят, ако си нямат работа! А пък ако ме намерят и започнат да се натрапват… Вие ще им кажете, че никак не ги съветвам, нали!

Камерер: Едва ли ще искат да говорят с мен.

Глумов: Как така?

Камерер: Ами, виж какво, те изобщо не се съобразяват с нас. Положението коренно се промени и вече се налага да свикнем с това. Вече не ние избираме времето за разговора, нито пък определяме темата… На практика ние изобщо не контролираме събитията. Но съгласи се, че досега такова нещо не е имало! Тук, на Земята, сред нас действува сила… и то не каква да е сила, а цяло силище! И ние нищо не знаем за нея. По-точно знаем само толкова, колкото ни разрешават да знаем, а това, съгласи се, е едва ли не по-лошо, отколкото нищо да не знаем. На Земята май че взе да става неуютно, а? Не, нищо лошо не мога да кажа за тези людени, ама нали и нищо хубаво досега не съм чул за тях!

Пауза

Камерер: Те знаят всичко за нас, а ние не знаем нищо за тях. Това е унизително. Сега всеки от нас, който влезе в досег с тази история, се чувствува унизен… Ето сега ни предстои да подложим на дълбоко ментокопиране двама членове на Световния съвет — само за да възстановим за какво е ставало дума по време на историческия разговор в „Дома на Леонид“… И забележи, нито членовете на съвета, нито ние искаме това ментокопиране, то унижава всички нас, но няма къде да се денем, въпреки че вероятността да постигнем някакъв успех, както сам разбираш, е повече от съмнителна…

Глумов: Но нали имате своя агентура сред тях!

Камерер: По-точно не „сред тях“, а около тях. „Сред тях“ е мечта. При това, страхувам се — непостижима… Кой от тях ще поиска да ни помага? За какво ще му е това? Та да не би те да имат нещо общо с вас? А? Тойво!

Продължителна пауза

Глумов: Не, Максим. Не искам. Разбирам ви добре, но не искам.

Камерер: Страхуваш ли се?

Глумов: Не знам. Просто не искам. Аз съм човек и не искам да бъда нищо друго. Не искам да гледам на вас отвисоко. Не искам хора, които уважавам и обичам, да ми изглеждат като дечурлига. Разбирам, че се надявате да запазя човешкото в мен… Може би дори имате някакви основания да се надявате на това. Но аз не искам да рискувам. Не искам!

Пауза

Камерер: Какво пък… В края на краищата даже заслужаваш похвала за това.

(Край на двадесетия документ)

Бях сигурен, че ще успея — и сбърках.

Тойво Глумов, все пак излезе, че зле те познавах, моето момче. Ти ми изглеждаше по-твърд, по-способен да се браниш, дори, ако щеш, по-голям фанатик.