Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

Горбовски: Точно така. Ако бяхме седели мирно и тихо като тагоряните или леонидяните — нямаше да се мъчим. Кой ни е крив, че се увлякохме по технологиите!

Комов: Добре, добре. Но какво представлява все пак метахомът? Какви са неговите цели, Даниил Александрович? Стимулите му? Интересите му? Или това е тайна?

Логовенко: Никакви тайни нямаме.

(Тук фонограмата прекъсва: следващите 34 минути и 11 секунди безвъзвратно са изтрити.)

(Край на деветнадесетия документ)

Срамувам се, като си спомня, че през всичките тези последни дни бях в състояние, близко до еуфорията. Чувствувах се така, сякаш внезапно се бях освободил от непоносимо физическо усилие. Навярно нещо подобно е изпитвал Сизиф, когато камъкът най-сетне се изтръгвал от ръцете му и му се удавала блажената възможност да поседи малко на върха, преди да започне всичко отначало.

Всеки землянин преживя Голямото откровение по свой начин. Но, ей богу, това, което се стовари на моята глава, не може да се сравнява с участта на когото и да било.

Отново прочетох всичко, което съм написал досега, и взех да се опасявам да не би превратно да схванете моите преживявания във връзка с Голямото откровение. Може да останете с впечатление, че тогава съм се страхувал за съдбата на човечеството. Разбира се, и без такива страхове не минах — нали все още не знаех абсолютно нищо за людените, освен това, че те съществуват. Така че се страхувах. И от време на време в главата ми се мяркаше като вик на отчаяние паническата мисъл: „Край, ето ти на, играчка-плачка!“ И имах чувството, че правя пагубно остър завой под гребена на вълната, когато изглежда, че всеки миг кормилото може да се изтръгне от ръцете ти и да полетиш в неизвестността, безпомощен като дивак по време на земетресение… Но над всичко това все пак преобладаваше унизителното чувство, породено от факта, че осъзнавах пълната си професионална непригодност. Изпуснахме питомното… Духнаха ни под опашката. Проиграхме случая. Проспахме го като бездарни любители…

И ето че сега цялата тази тежест се свлече от плещите ми. И между другото съвсем не защото Логовенко успя поне малко да ме убеди в нещо или да ме накара да му се доверя. Работата беше съвсем друга.

За месец и половина вече бях се примирил с чувството за професионално поражение. („Може да се преживява на този свят дори когато те мъчи съвестта“ — ето едно от малките неприятни открития, които човек прави с възрастта.)

Кормилото вече не можеше да се изтръгне от ръцете ми — бях го предал на други. И сега дори, едва ли не като страничен наблюдател, отбелязвах (за себе си), че Комов все пак май твърде много сгъстява боите, а Леонид Андреевич, както винаги, е прекалено сигурен, че всеки катаклизъм завършва щастливо…

Отново бях на своето място и съзнанието ми пак беше завладяно от обичайните грижи — например да осигуря постоянен и достатъчно изчерпателен поток от сведения за тези, които следваше да вземат решенията.

Вечерта на 15-и получих заповед от Комов да действувам така, както намеря за добре.

Сутринта на 16-и извиках при себе си Тойво Глумов. Без всякакви предварителни обяснения му дадох да прочете текста на разговора в „Дома на Леонид“. Интересно е, че на практика бях уверен в успеха на начинанието.

Пък и откъде-накъде трябваше да се съмнявам?

РАБОТНА ФОНОГРАМА

Дата: 16 май 99 година

Събеседници: М. Камерер, началник на отдела за извънредни произшествия; Т. Глумов, инспектор

Тема: ¤ ¤ ¤

Съдържание: ¤ ¤ ¤

Глумов: Какво е имало на празните места?

Камерер: Браво. Ама че самообладание имаш, момчето ми. Когато аз взех да разбирам как стоят нещата, спомням си, че половин час място не можах да си намеря.

Глумов: Та какво е имало на празните места?

Камерер: Не е известно.

Глумов: Как така не е известно?

Камерер: Ами така. Комов и Горбовски не си спомнят какво е имало там. Те изобщо не са забелязали никакви празни места. А фонограмата не може да се възстанови. На тези места тя дори не е изтрита, а направо е унищожена. Разрушена е молекулярната структура на материала в празните участъци.

Глумов: Странен начин да се водят преговори.

Камерер: Ще се наложи да свикнем.

Пауза

Глумов: Е, и сега какво ще правим?

Камерер: Ами засега знаем твърде малко. Изобщо така, като гледам, имаме само две възможности. Или ще се научим да живеем на този свят заедно с тях, или няма да се научим.

Глумов: Има и трета възмомност.