И напълно отчаян, под подозрително втренчените погледи на Тройката, предчувствувайки новите неприятности, комендантът изведнъж стана необичайно приказлив и ни заразказва китежградското предание за омагьосания горски пазач Теофил. Как си живеел той мирно и тихо в къщичката с жена си, съвсем млад бил още тогава, як като камък; как веднъж зелена мълния ударила хълма и започнали да стават страшни произшествия. Жената на Теофил тъкмо по това време прескочила до града; върнала се — и не може да се изкачи на хълма, до дома си да стигне. И Теофил хукнал презглава към нея. Две денонощия тичал, без да си поеме дъх, надолу по хълма — и не може да се добере до нея. Така и си останал там. Той — там, а жена му-тука… После естествено се успокоил, нали все някак трябва да се живее. Та и досега си живее така. Какво да прави, свикнал…
Като изслуша тази страшна история и зададе няколко заплетени въпроса, Головодов изведнъж направи важно откритие: Теофил не е могъл да бъде регистриран, не е бил подлаган на възпитателна работа и напълно е възможно да е останал кулак и народен изедник.
— Две крави има — каза Головодов. — Ей на, и теле. Коза. А данъци не плаща. — Очите му изведнъж се ококориха. — Щом има теле, значи и бик има скрит някъде при него!
— Има бик, така е — тъжно си призна комендантът. — Той сигур си пасе там, от другата страна…
— Ех, братче, какво става тука бе — зловещо рече Головодов. — Знаех си аз, усещах, че си мошеник ти и подкупи вземаш, но тая работа дори от тебе не съм я очаквал. На кулаците подлога да станеш, кулак да прикриваш, народен изедник…
Комендантът си пое дълбоко въздух и захленчи:
— В името на Светата дева Мария… и Дванайсетте първоапостоли…
— Внимание! — прошепна ми невидимият Едик. Горският пазач Теофил неочаквано вдигна глава, заслони с длан очите си от слънцето и погледна към нас. После стана, захвърли тоягата и без да бърза, заслиза по хълма, като от време на време се подхлъзваше във високата трева. Бялата окаляна коза го следваше като кученце. Теофил се приближи до нас и седна, като си подпря замислено брадата с кафявата костелива ръка, а козата приседна до него и вторачи в нас жълтите си дяволски очи.
— Хора като хора — каза Теофил. — Чудна работа…
Козата ни огледа набързо и си избра Головодов.
— Ето този е Головодов — каза тя. — Рудолф Архипович. Родил се е в деветстотин и десета в село Хохлома, родителите му взели това име от един роман за висшето общество, по образование е ученик от седми клас, срамува се от произхода на родителите си, изучавал е много чужди езици, но не знае нито един…
— Йес — потвърди Головодов, подхилквайки се срамежливо. — Натюрлихявол!
— … професия в истинския смисъл на думата няма. В момента е ръководител-общественик. Ходил е в чужбина: в Италия, във Франция, и в двете Германии, в Унгария, в Англия… и така нататък, общо в четирийсет и две страни. Навсякъде се е биел в гърдите и е вземал подкупи. Характерът му се отличава с изключителната способност да оцелява и да се приспособява в обществото — черти, които се основават на факта, че е глупав по принцип и неизменно се стреми да бъде по-ортодоксален от ортодоксите.
— Така — каза Теофил. — Можете ли да добавите нещо, Рудолф Архипович?
— Съвсем не! — весело рече Головодов. — Само дето това… орто… доро… ортоксален… не ми е много ясно!
— Да бъдеш по-ортодоксален от ортодоксите означава примерно следното — каза козата. — Ако началството е недоволно от някой учен, вие се обявявате изобщо за враг на науката. Ако началството е недоволно от някой чужденец, вие сте готов да обявите война на всички, които са зад граничната бразда. Сега ясно ли е?
— Тъй вярно — каза Головодов. — Иначе няма как. Образованието ни е досадно малко и току виж не си попаднал в целта.
— Крал ли е? — небрежно попита Теофил.
— Не — рече козата. — Прибирал е само онова, което е падало от колата.
— Убивал ли е?
— Какво приказвате! — засмя се козата. — Лично — никога.
— Разкажете ни нещо — обърна се Теофил към Головодов.
— Грешки сме имали — бързо рече Головодов. — Че нали хората не са ангели. Всеки може да сгреши. Конят има четири крака и пак се препъва, та камо ли човек. Който не греши, той не яде… тоест не работи… ъъъ…
— Ясно, разбрах — каза Теофил. — А смятате ли занапред да грешите?
— Ни-ко-га! — твърдо каза Головодов.
— Благодаря ви — рече Теофил. Той погледна към Заврънкулкис.
— А този приятен на вид мъж?
Читать дальше