Аркадий Стругацки - Приказка за Тройката

После взеха да си шепнат и до мен долитаха само отделни думи: „На трупчета… ами да, колелетата се въртят, а колата… стоим на едно място. Комендантът, а?… Може би и ВРИД консултантът… бензинът… подкопаване на икономиката… после ще бракуват автомобила с голям пробег, а пък той си е новичък…“

Не обръщах внимание на тия зловещи папагали, но след малко внезапно се затръшна вратата и, обзет от ужас, Головодов закрещя със стремително отдалечаващ се глас. Натиснах с все сила спирачката. Лавър Федотович продължи по инерция напред и, като издрънча на дърво, залепна на предното стъкло, без да променя осанката си. От удара ми притъмня пред очите, а металните зъби на Заврънкулкис изтракаха над ухото ми. Автомобилът занесе.

Когато прашният облак се разпръсна, видях далеч назад другаря Головодов — той продължаваше да се търкаля подире ни, размахвайки всичките си крайници.

— Затруднение? — осведоми се Лавър Федотович с обичайния си глас. Изглежда, дори не беше забелязал удара. — Другарю Головодов, отстранете го.

Доста дълго отстранявахме затруднението. Наложи се да отидем да помогнем на Головодов, който лежеше на трийсетина метра назад, изподран, със сцепени панталони и искрено удивен. Стана ясно, че ни е заподозрял, двамата с коменданта, в заговор: уж незабелязано сме вдигнали колата на трупчета и с користни цели навиваме километража. Подтикван от чувството за дълг, решил да слезе от колата и да ни изкара кирливите ризи, като надникне под нея. Сега беше буквално смаян, че не е успял да стори това.

Двамата с коменданта го примъкнахме до колата и го положихме на земята така, че лично да се убеди колко се е заблуждавал, а ние отидохме да помогнем на Заврънкулкис, който търсеше, но така и не можеше да намери очилата и горната си челюст. Заврънкулкис тършуваше в колата, но комендантът ги откри далеч напред.

Недоразумението беше отстранено напълно, възраженията на Головодов се оказаха доста повърхностни и Лавър Федотович, чак сега осъзнал, че току-що издоено мляко няма, няма да има и изобщо не би могло да има, внесе предложение да не хабим напразно бензина, принадлежащ на народа, а да пристъпим към изпълнение на преките си задължения.

— Другарю Зъбко — каза той. — Докладвайте делото.

Както можеше да се очаква, дело номер двадесет и девето нямаше фамилия, име и презиме. Имаше само условното наименование „Омайник“. Неговата година на раждане се губеше в дълбините на вековете, месторождението му се определяше от координати с точност до минута. По националност Омайник беше руснак, образование нямаше, чужди езици не владееше, професията му беше хълм, а местоработата му също се определяше от споменатите по-горе координати. Омайник никога не беше ходил в чужбина, най-близкият му роднина беше майката-земя. Постоянното местожителство и адресът му се определяха от все същите тези координати, със същата точност. Що се отнася до кратката същност на необясненото явление, без много-много да го усуква, Избегало я беше изразил пределно кратко: „Първо, не можеш да минеш, второ, не можеш да преминеш.“

Комендантът сияеше. Делото уверено вървеше към рационализиране. Головодов беше доволен от анкетата. Заврънкулкис се възхищаваше от очевидната необясненост, която с нищо не заплашваше народа, и Лавър Федотович явно също не възразяваше. Във всеки случаи той доверително ни съобщи, че на народа са нужни хълмове, а също равнини, дерета, долини, елбруси и казбеци.

Но в този момент вратата на къщичката се отвори и като се подпираше на закривената си тояга, на верандата се появи старец с валенки и дълга риза до коленете, препасана на кръста. Той запристъпва на прага от крак на крак, вдигна ръка над очите си и погледна към слънцето, махна с гегата на козата да слезе от покрива и приседна на стъпалата.

— Свидетел! — каза Заврънкулкис. — Дали пък да не призовем свидетеля?

— Че какво като е свидетел… — с отпаднал глас рече комендантът. — Мигар има нещо неясно? Ако ще има въпроси, то аз мога…

— Не! — каза Заврънкулкис, като го погледна с подозрение. — Не, защо пък вие? Вие ехе къде живеете, а той е тукашен.

— Да се призове, да се призове! — викна Головодов. — Нека да донесе мляко.

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Другарю Зъбко, призовете свидетеля по дело номер двадесет и девето.

— Еех! — възкликна комендантът и тупна сламената си шапка в земята. Работата се разваляше пред очите му. — Че ако той можеше да дойде тука, мигар щеше да седи там? Той горе, така да се каже, е като в затвор! Не може да излезе оттам! Откакто се е залостил, тъй си е останал там…