Аркадий Стругацки - Приказка за Тройката

Тази история започна така: веднъж в разгара на работния ден, когато се потях над поредната рекламация към Китежградския завод за маготехника, в кабинета ми цъфна моят приятел Едик Амперян. Като вежлив и възпитан човек той не се материализира безцеремонно направо върху еднокракия стол за посетители, не се вмъкна нагло през стената и не нахлу през отвореното прозорче, преобразен като паве, изстреляно от катапулт. Повечето от приятелите ми постоянно бързаха за някъде, все не сколасваха и винаги закъсняваха за нещо и затова изникваха от нищото, нахълтваха през стените и долитаха с безочлива непринуденост, пренебрегвайки обикновените комуникации. Едик не беше такъв: той скромно влезе през вратата. Дори почука преди това, но аз нямах време да отвърна.

Едик застана пред мен, поздрави и попита:

— Все още ли ти трябва Черната кутия?

— Кутия ли? — промърморих, като не намерих сили да се откъсна от рекламацията. — Ами как да ти кажа… Всъщност за каква кутия става дума?

— Струва ми се, че ти преча — внимателно рече вежливият Едик. — Извинявай, но ме праща шефът… Работата е там, че някъде след около час за първи път ще бъде пуснат в действие нов тип асансьор извън пределите на тринайсетия етаж. Предлагат ни да се възползуваме от случая.

Мозъкът ми все още плуваше в отровните изпарения на рекламационната фразеология, затова само тъпо промърморих:

— Какъв асансьор би трябвало да бъде натоварен и изпратен на наш адрес още на тринайсетия етаж тази година…

Ала сетне първите няколко десетки бита от информацията на Едик достигнаха до сивото ми вещество. Оставих писалката и го помолих да повтори. Едик търпеливо ми обясни отново.

— Сигурен ли си? — попитах със замиращ шепот.

— Абсолютно — рече Едик.

— Да вървим — казах и измъкнах от бюрото папката с копията на заявките си.

— Къде?

— Как „къде“? На седемдесет и шестия!

— Така изведнъж не бива — рече Едик, поклащайки глава. — Първо трябва да се отбием при шефа.

— Че защо?

— Той помоли да наминем. Има нещо мътно около този седемдесет и шести етаж. Шефът иска да ни даде напътствия.

Повдигнах рамене, но не взех да споря. Навлякох сакото, извадих от папката заявката за Черната кутия и се запътихме към шефа на Едик — Фьодор Симеонович Киврин, завеждащ отдела „Линейно щастие“. На площадката пред стълбището на първия етаж около решетката на асансъорната шахта цареше необичайно оживление. Вратата на шахтата беше разтворена, вратата на кабината — също, светеха многобройни лампи, проблясваха огледала, лакираните повърхности матово сияеха. Под стария, вече избледнял лозунг: „Ще предадем асансьора в чест на празника!“ се тълпяха любопитни и жадуващи да се повозят. Изпълнени с уважение, всички попиваха думите на заместник-директора по административно-стопанската част Модест Матвеевич Каменоедов, който държеше реч пред строените монтьори от Соловецката инспекция по парни котли.

— … С това трябва да се престане — внушаваше им Модест Матвеевич — Това е асансьор, а не някакви си спектроскопи-микроскопи. Асансьорът е мощно средство за издигане, това — първо. Той е също и транспортно средство. Асансьорът трябва да бъде като самосвал: пристига, изсипва товара и тръгва обратно. Това значи, първо. На администрацията отдавна е известно, че много другари учени, в това число и отделни академици, не умеят да експлоатират асансьора. Ние се борим с този недостатък и повече няма да го допускаме. Въвеждат се изпити за правото да се управлява асансьор, без оглед на минали заслуги… учредява се званието „Отличен водач на асансьор“… и така нататък. Това — второ. Но монтьорите от своя страна са длъжни да подсигурят непрекъснатата му работа. Хич не ми се позовавайте на обективни обстоятелства. Нашият лозунг е: асансьорът е за всички. Без да се държи сметка за чинове, звания и длъжности. Асансьорът трябва да издържи пряко попадение и на най-необучения академик в кабината.

Промушихме се през тълпата и продължихме нататък. Тържествената обстановка на този импровизиран митинг ми направи много силно впечатление. Чувствуваше се, че днес асансьорът най-сетне наистина ще заработи и може би ще работи цели денонощия. Това беше знаменателно. Асансьорът открай време беше ахилесовата пета на нашия институт и лично на Модест Матвеевич. Всъщност той не се отличаваше с нищо особено.