Омир - Илиада

Както плашливи елени троянци побягнаха в Троя,
бършеха своята пот, прислонени със гръб към стените, пиеха хладна вода и гасяха си лютата жажда.
С щитове на раменете ахейци зида приближиха. 266 266 Ахейците стигнали до крепостната стена на Троя.
Хектор Приамов, обвързан с окови от гибелна орис, [5]
сам на полето остана пред Троя и Скейските порти.
Феб Аполон 267 267 Аполон, взел образа на Агенор, говори на Ахила (XXI, 600). пък продума такива слова на Ахила:
„Сине Пелеев, защо ме преследваш с нозете си бързи, смъртен бидейки, безсмъртния как си подгонил? Навярно
ти не позна, че съм бог! Затова непрестанно беснееш. [10]
Вече забрави троянци, които обърна във бягство.
Те във града се укриха, а ти настрани се отплесна.
Няма ти мен да убиеш, смъртта не е властна над мене.“ Върло разсърден, Ахил бързоног му отвърна веднага:
„Далекострелецо, ти най-злосторен от всички безсмъртни [15]
мен заблуди и отби от стените, а още мнозина
щяха земята да гризат, преди да са стигнали Троя.
Днеска отне ми велика прослава, а тях ги избави
лесно, че тебе не стряска дори и възмездие бъдно.
Как бих ти аз отмъстил, ако беше по моите сили!“ [20]
Тъй каза гордият син на Пелея и хукна към Троя.
Както препуска жребец, с колесница победа донасящ,
който стремглаво лети по полето, подскачайки леко,
тъй и Ахил запремята чевръсти нозе и колени.
Пръв сред троянци Приам го съгледа с очи престарели как през полето се носи, сияещ подобно звездата, [25]
дето наесен изгрява: лъчите й ярко искрящи
бляскат сред звездния рой надалече във мрака среднощен — Кучето на Ориона по име я всички наричат.
Между звездите най-светла, тя лоша поличба вещае, винаги огнена жега донася на клетите смъртни; [30]
тъй и медта на гърдите Ахилови силно блестеше.
Старецът почна да плаче, ръцете си вдигна нагоре,
с тях си заудря главата, заохка дълбоко и викна,
молещ сина си обичен, но той пред вратите остана, [35]
пламнал от страстно желание да се сражава с Ахила. Старецът жално продума, протегнал ръце към сина си:
„Хекторе, чедо любимо! Не чакай в полето Ахила
сам от другари отлъчен, та скоро смъртта да не срещнеш,
паднал сразен от Пелида, защото е много по-мощен. Дръзкият! На боговете той толкова мил ако беше, [40]
колкото мил е на мене, месата му щяха да ръфат
псета и птици: и би отлетяла скръбта от гръдта ми.
Той ме лиши от тъй много на брой синове благородни:
в битки погуби едни, а из острови други продаде. 268 268 Ахил убил Полидор (XX, 407), Троил и Ликаон (XXI, 35) и Хектор (XX, 330), а продал в робство Ис и Антиф (XI, 104 и следващи) и Ликаон (XXIII, 747). [45]
Днеска и двете си свидни чеда Ликаон с Полидора
тука не мога да зърна сред сбраните вече троянци.
Тях ми роди Лаотоя, най-лична жена сред жените.
Ако са живи във плен на ахейци, безспорно след време
ще ги откупя със мед и със злато: домът ми е пълен. Алт, знаменитият старец, на щерка си даде богатства. [50]
Ако пък вече са мъртви, прибрани в двореца на Хадес, тежко за мене и майка им — техни родители клети!
Все пак войските троянски прежалили биха ги бързо,
стига ти сам да не паднеш, убит от Ахила Пелеев. [55]
Чедо любимо! Върни се в града, за да браниш оттука
всички троянци и свидни троянки; със слава голяма
ти не дарявай Ахила: живота си скъп не погубвай!
Имай и милост към мене, догдето все още живея
клет и нещастен, когото на прага на тъжната старост Зевс ще погуби жестоко, ще видя злини многобройни: [60]
в бой синове повалени и щерки отвлечени в робство,
спални чертози разбити, без жалост невръстни дечица хвърлени в кръв на земята в разгара на лютата битка,
влачени мили снахи от ръце на свирепи ахейци. [65]
Мене най-сетне ще мъкнат до предните порти на двора кучета стръвни, когато душата от моето тяло
някой противник изтръгне със удар на мед островърха — псетата, дето съм хранил от мойта трапеза в двореца,
верни пазачи да бъдат. Те моята кръв ще изпият, [70]
бесни на двора ще легнат. На младия всичко прилича,
даже мъртъв да падне, пронизан от копие остро,
целият труп е прекрасен, където да бъде оголен!
Ала глава беловласа, брада побеляла и срамни
части на старец убит, осквернявани алчно от псета — няма по-горестна гледка в живота за клетите смъртни!“ Старецът тъй го помоли, заскубал косите си бели [75]
трескаво с двете ръце, но не трогна сърцето на Хектор. Майката също заплака, проливайки сълзи горещи.
Пазвите тя си разтвори, с ръка си гърдата повдигна. [80]
леейки сълзи обилни, продума му думи крилати:
„Хекторе, рожбо! Смили се над мене, гръдта ми почитай, ако съм спирала нявга със нея плача ти детински!
Чедо обично, това си спомни, враговете отблъсвай,
тук зад стените запазен; извън не оставай самичък! [85]
Дръзкият щом те убие, рождена ми, свидна издънко,
няма на смъртното ложе да мога аз теб да оплача,
нито пък твойта богата съпруга! От нас надалече,
в стана аргийски ще бъдеш разкъсан от кучета бързи!“
Двамата плачеха тъй и викаха любимото чедо, [90]
жарко го молеха, но не склониха сърцето на Хектор:
чакаше той да пристигне Ахил исполински наблизо.
Както лют змей в планините, наситен със билки отровни,
в свойто леговище пътник издебва; от ярост обхванат,
грозно се взира със поглед разискрен, пред входа се вие; [95]
също тъй Хектор стоеше с негаснеща злоба в душата,
щита си бляскав опрял до издадена крепостна кула.
Горко въздъхна и рече на свойто сърце благородно:
„Тежко ми! Вляза ли само през портите в градската крепост,
пръв ще ме срещне със укори Полидамант всепочитан, който наръчваше аз във града да възвърна троянци [100]
в кобната нощ, щом Ахил богоравен за бой се надигна.
Аз не послушах съвета, а щеше да бъде от полза.
Тъй като вече погубих войската със моята глупост,
аз се боя от троянци и от дългополи троянки, [105]
да не би някога някой по-долен от мене да каже:
«Хектор, подведен от своята сила, погуби народа!»
Тъй ще говорят, а много по-харно ще бъде за мене
в бой да убия Ахила и после назад да се върна
или геройски да падна от него пред нашата крепост. Или пък щита изпъкнал и шлема си тежък да снема [110]
наземи, моето копие сам на зида да облегна,
па да се втурна смирено така при Ахил превъзходен,
за да му кажа, че връщам Елена и заедно с нея
всички богатства, които със кухите кораби в Троя [115]
цар Александър докара — причина за нашата свада.
Тях да дадем на Атриди, а да разделим със ахейци
другите ценни богатства, които градът притежава.
После да взема аз клетва свещена от нашите старци
нищо от тях да не скрият и да поделят на две части всички имоти, които във нашия град се намират. [120]
Ала защо се вълнува душата ми с мисли такива?
Няма да ида молител и няма той мен да пожали,
почит не ще ми окаже, но в миг ще ме ядно убие
като жена беззащитна, щом аз без доспехи отида. [125]
Никак не бива сега да говорим за щяло не щяло, 269 269 Гръцкият идиом „апо дрюбс уд апо петрес“ буквално „от дъб и от камък“ значи „безсмислени думи, безсмислици, щяло не щяло“.
както си бъбрят, когато се срещнат девойка и момък,
както девойка и момък, когато се срещнат, си бъбрят. Много по-редно ще бъде веднага във битка да влезем.
Нека узнаем кому Олимпиецът слава подготвя.“ [130]
Той разсъждаваше тъй, а към него Ахил се отправи, истински бог Ениалий, опасен във бой шлемовеец,
страшният прът пелионски размахал над своето дясно
рамо, и святкаше мед върху него, подобно на блясък
от разгорели огньове или от изгряващо слънце. [135]
Хектор изтръпна, когато го зърна: загуби той смелост
да го дочака и почна да бяга, подмина вратите.
Хукна Пелид подир него, уверен в нозете си буйни.
Както планински сокол-хищник, най-бързолетната птица,
мигом се спуска след гълъб, треперещ безспир [140]
от боязън, който се стрелва встрани, но соколът със писък пронизен
жертвата вече настига с ламтеж да я сграбчи със нокти: тъй и Ахил устремено летеше, а тичаше Хектор
край крепостта на троянци, размахал нозе вихробежни.
Все край смокинята дива, 270 270 Хектор бяга към дивата смокиня и гроба на Ил, които се намират отдясно на града, а Ахил идва отляво, откъм река Скамандър. открита за вятър, [145]
и хълма,
все по коларския път край стената се носеха двама. Стигнаха скоро до две дивноструйни речици, 271 271 Изворите били наблизо до Скамандър. Археологът Шлиман открил това място, но водите били отдавна изчезнали. Скамандър извира от планината Ида (XII, 19). чиито извори изпод Скамандър дълбоковъртежен клокочат.
Вряла вода от единия блика и пара се вдига,
както високо се вие пушилка от огън разпален. Другият даже и лете се лее студен и сравняван [150]
с лед от вода или сняг мразовит, или дребна градушка. Имаше близо до тях две удобни, широки перални,
с камъни гладки постлани, в които перяха блестящи
дрехи съпруги троянски и техните щерки красиви [155]
в мирните дни, преди още чедата ахейски да дойдат.
Двама търчаха: единият бяга, а другият гони.
Храбър мъж бягаше с устрем, преследван от още по-храбър.
Те се домогваха не за животно и бикова кожа,
давани щедра награда на вихреноноги бегачи: [160]
тичаха те за живота на конесмирителя Хектор.
Както в галоп префучават край стълба повратен победни еднокопитни коне: и голяма награда ги чака
в чест на убит пълководец 272 272 При погребение на виден пълководец били устройвани състезания: надбягване, борба, стрелба с лък, юмручен двубой и др. На победителите били раздавани награди. Такива състезания Ахил уредил за убития Патрокъл (XXIII, 260 и следващи). — триножник или пък робиня,
тъй край града на Приама двамината трижди кръжиха [165]
в луда гонитба, а всички безсмъртни ги гледаха зорко. Пръв заговори бащата на хората и боговете:
„Ужас! С очите си виждам героя любимец, преследван
около Троя. Сърцето ми тежко более за Хектор,
който гореше за мене безбройни бедра от говеда [170]
там по билата на Ида, прочута с клисури, а също
върху стената троянска. 273 273 Акрополът имал широки стени с определени места за жертвоприношения. Но ето Ахил богоравен
с бързи нозе го преследва покрай крепостта на Приама.
Хайде сега, богове, разсъдете добре и решете:
трябва ли Хектор от смърт да запазим, или да оставим той от Ахила в двубой да загине, макар и безстрашен.“ [175]
А светлоока богиня Атина тогава му каза:
„Ти, чернооблачни, мълниевержецо татко, що думаш?
Искаш ли смъртен човек, от съдбата отдавна обречен,
ти да изтръгнеш обратно сега от смъртта безпощадна? [180]
Действувай! Никой от нас боговете това не приема.“ Облакосборецът Зевс й във отговор рече веднага:
„Мило дете, Тритогения! Смела бъди! Сериозно
аз не говоря: желая да бъда към теб благосклонен.
Всичко стори, не забравяй, каквото сама си намислиш!“ [185]
Тъй каза Зевс и подтикна Атина, отдавна готова.
С устрем се спусна Палада от стръмния връх олимпийски.
А пък Ахил бързоног непрестанно преследваше Хектор,
както зло куче сподиря еленче далеч в планината
през долини и гори, от леговище щом го изкара. [190]
Даже когато еленчето в гъсти шубраци се крие,
кучето души и тича усърдно, догдето го хване,
тъй не избягна и Хектор от бързия син на Пелея.
Колкото пъти се втурваше той към Дарданските порти,
искайки близо да дойде до кулите здраво сградени, [195]
за да го бранят отгоре със свойте стрели и войските, толкова пъти Ахил го надтича и върна обратно
пак към полето, а сам откъм Троя неспирно търчеше.
Както не можеш насън да догониш, когото си погнал:
нито той смогва да тича и нито пък ти да го стигнеш, тъй нито Хектор избяга и нито Ахил го догони. [200]
Щеше ли Хектор смъртта и съдбата сега да отбегне,
ако не бе се явил Аполон за последна подкрепа,
смелост не бе му внушил и не сторил нозете му бързи?
Знак на войските Ахил богоравен с главата си даде: никой стрелите си остри не трябва по Хектор да хвърля: славата друг да му вземе, а той да пристигне след него. Щом за четвърти път те доближиха рекичките струйни, [205]
Зевс олимпийски тогава опъна везните си златни:
сложи в блюдата два жребия смъртни, донасящи горест: [210]
беше един за Ахила, а другият беше за Хектор.
Вдигна везните в средата и падна ден смъртен за Хектор:
блюдото тръгна към Хадес: и Феб изостави героя.
А светлоока богиня Атина дойде при Ахила,
близо до него застана и думи крилати му каза: [215]
„Аз се надявам най-сетне, любимецо Зевсов Ахиле,
че ще дадем на ахейците слава голяма във стана,
след като Хектор убием, макар ненаситен във битки.
Повече няма да може от двама ни той да избяга,
даже и сам Аполон да се грижи и труди за него [220]
и да се валя 274 274 Молене с падане по лице или на колене било твърде обикновено, но търкаляне пред статуя на божество се смятало за унизително. в нозете на егидодържеца Зевса.
Хайде сега се поспри, отдъхни си! Сама ще отида
да го предумам да влезе във бой ръкопашен със тебе.“
Тъй рече мъдра Атина, Ахил я послуша със радост,
спря се облегнат на своето копие с меден завършък. [225]
Тя го веднага напусна, забърза към Хектор божествен,
на Деифоба подобна по външност и глас непресекващ.
Близо до него застана и думи крилати му каза:
„Мили мой! Бързият син на Пелея те мъчи безкрайно,
край крепостта на Приама с нозе неуморни те гони. [230]
Хайде да спрем, да го чакаме и да го двама отблъснем}“
А шлемовеецът, славният Хектор така й отвърна:
„Ти, Деифобе, и по-рано бе ми най-свиден от всички
братя, родени от майка Хекуба и татко Приама.
Искрено смятам, че още по-много от днес ще те тача, [235]
тъй като щом ме видя, осмели се при мене да дойдеш
вън от стените защитни, а другите вътре остават.“
А совоока богиня Атина така му продума:
„Брате мой! Нашият татко и нашата майка почтена
сграбчваха мойте колени, а също и много другари молеха там да остана: от ужас трепереха цели! [240]
Ала сърцето ми беше обзето от мъка несносна.
Смело сега да се бием и копия нека не жалим,
двамата нека да видим дали нас Ахил ще убие
и ще откара при гладките кораби кървава плячка, [245]
или пък той ще загине от твоето копие остро.“
Каза Атина това и коварно напред го поведе.
Щом наближиха до сблъсък, един срещу друг устремени, Хектор, велик шлемовеец, така на Ахил проговори:
„Няма да бягам от тебе, тъй както по-рано, Ахиле. [250]
С тичане трижди опасах града на Приама, не смеех
в бой да те чакам. Сега ме подтиква сърцето отново
да те посрещна: аз теб да убия или да загина.
По-скоро да призовем боговете, които ще бъдат
наши свидетели верни и нашите клетви ще пазят. [255]
Твоето тяло не ще осквернявам, щом Зевс олимпийски
днеска ми прати победа и щом ти душата изтръгна.
Само ще смъкна, Ахиле, прочутите твои доспехи,
а пък трупа ти ще дам на ахейци: и ти тъй да сториш!“
Мрачно го смери под вежда Ахил бързоног и му каза: [260]
„Хектор омразен! За договор нищо недей ми продумва!
Както човеци със лъвове клетви за вярност не сключват, както и агнета с вълци не могат да бъдат другари,
а постоянно едни против други замислят коварства,
тъй между мене и тебе не може ни обич да има, [265]
нито пък клетви, преди да е някой от двама ни паднал,
за да насити с кръвта си бог Арес, боец-щитоносец.
Своята храброст спомни си, понеже сега ти е нужно копиеборец юначен и воин безстрашен да бъдеш!
Няма спасение вече за тебе: Атина Палада [270]
с моето копие теб ще погуби. Ти днес ще изкупиш
моите мъки по скъпи другари, убити от тебе.“
Рече, замахна и в миг дългосенното копие метна.
Щом като светлият Хектор го зърна, отдръпна се бързо.
ниско приклекна, а медното копие мина над него. [275]
То се заби във земята, Атина го грабна и даде
пак на Ахила, но скритом от Хектор, водач на войските. Хектор отново продума така на Ахил благороден: „Богоподобни Ахиле, във мен не можа да улучиш!
Моята орис от Зевса не знаеш тъй, както се хвалиш. Само бъбривец ти беше и хитър измамник на думи, [280]
за да ме сплашиш, та аз да забравя и сила, и храброст. Няма да бягам и копие няма в гърба ми да внижеш!
Право към тебе аз идвам, срази ме в гърдите отсреща,
щом е бог с теб. Но пази се от моето копие медно! [285]
Де да го беше погълнал ти цяло със твоето тяло!
Тъй за троянци войната би станала много по-лека,
след като паднеш, че ти си за тях най-голямата напаст.“ Каза, замахна и в миг дългосенното копие метна.
Точно го прати, средата на щита Ахилов умери, [290]
но острието отскочи далече. Ядоса се Хектор,
че бе захвърлил без полза с ръката си копие остро.
Спря се засрамен, а нямаше копие друго от ясен.
Брата си мил Деифоб белощитен повика високо,
искайки копие друго, но него го нямаше близо. [295]
Хектор в душата си всичко разбра и така си продума:
„Горко ми! Вече на смърт ме зоват боговете безсмъртни! Вярвах, че брат ми, герой Деифоб, беше тука пристигнал! Той в крепостта си остава, а мен ме измами Атина.
Гибел зловеща е близо, не е надалече от мене! [300]
Няма спасение! Ясно, отдавна това е угодно
на Аполон далномерец и Зевса, които по-рано
винаги бяха ми в помощ! Сега ме постига съдбата!
Само че няма без смела борба и безславно да падна:
нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.“ [305]
Тъй рече Хектор Приамов и меча си остър извади,
който огромен и як до бедрото му беше увиснал.
Леко приведен се спусна тъй, както орел, нависоко
литнал на воля, се стрелва от облаци черни в полето
агънце кротко да грабне или пък уплашено зайче; [310]
също тъй Хектор се втурна, размахвайки меча си остър.
Но и Ахил връхлетя, преизпълнен със диво геройство.
Той си гърдите прикриваше с щита направен изкусно, четиривърхия шлем със главата си силно тресеше;
златната кичеста грива над шлема се вееше страшно: Хефест отгоре на гребена бе я нагъсто поставил. [315]
Както звездата Вечерница в мрака среднощен изгрява,
първа по блясък сред всички звезди на небето сияе,
тъй заискря острието, което Ахил със десница
махаше ядно и гибел за Хектор божествен кроеше; гледайки стройното тяло къде е открито за удар, [320]
ала снагата му цяла покрита бе с медни доспехи:
Хектор ги беше отмъкнал, когато погуби Патрокла;
с голо подгърдие само, где шия от рамо отделят
ключици двойни и где за душата смъртта е най-бърза. С дългото копие там го прониза Ахил богоравен, [325]
в миг острието премина през нежната шия на Хектор;
ясенът меден и тежък сега не разкъса гръкляна,
та да успее той с думи ответ да даде на Ахила.
Хектор в прахта се събори, Ахил самохвално възкликна: [330]
„Хекторе, ти се надяваше, щом си погубил Патрокла,
жив да останеш, че аз те не плашех, оттеглен от боя. Глупчо безумен! След него аз станах по-храбър защитник даже далече във стана сред нашите кораби гладки.
Аз ти отнемам живота и псета и птици грабливи [335]
тебе ще влачат; а с чест ще погребват ахейци Патрокла.“ Но шлемовеецът Хектор със сили последни му каза:
„В твойта душа, в колене и в родители аз те заклевам:
мен не оставяй без жал да ме ръфат ахейските псета!
Злато и мед изобилно поискай във откуп за мене [340]
моите татко и майка почтена във дар да ти пратят.
Моето тяло върни във двореца, да могат троянци
с техните верни съпруги да сложат мъртвеца на клада.“
Мрачно погледна към него Ахил бързоног и му рече:
„Куче! Недей ме заклева в родители, ни във колени! Ако гнева и сърцето си слушам, месата сурови [345]
бих ти накълцал и гълтал за злото, което ми стори! Псетата никой не може от твойта глава да прогони,
даже и десет и двадесет пъти по-много за мене
тук дарове да стовари и други безброй обещае, [350]
даже Приам Дарданид да заръча и тебе със злато
цял да премерят, пак няма почтената майка Хекуба
в ложето теб да положи, сина си рожден да оплаче!
Псета и птици грабливи трупа ти сега ще разкъсват.“
А шлемовеецът Хектор, умирайки, тъй му промълви: [355]
„Както те зная, такъв те и виждам! Напразно очаквах
теб да предумам! В гърдите си имаш сърце от желязо!
Но помисли, да не стана причина за гняв на безсмъртни
в оня ден, в който сам Парис и Феб Аполон далномерец
теб ще убият край Скейските порти, макар да си храбър.“ [360]
Щом като тъй му предрече, и смъртният край го забули. Бързо душата излитна от тялото, слезе при Хадес,
своята участ оплаквайки, сила и младост изгуби.
А пък Ахил богоравен продума на мъртвия Хектор:
„Мъртъв лежи! Гибелта аз ще срещна тогава, [365]
когато Зевс олимпийски и други безсмъртни това пожелаят.“
Каза и своето копие медно от тялото дръпна,
па го остави встрани, а от Хектор доспехите смъкна,
цели във кърви: притичаха други ахейци веднага.
Гледаха и се дивяха на ръста и образа хубав, [370]
никой до него не спираше, без да го с копие мушне.
Всеки, поглеждайки своя съсед, проговаряше глухо:
„Днес е за пипане Хектор наистина много по-кротък,
нежели в дните, щом кораби с огън опасен подпали!“
Всеки говореше тъй и отблизо раняваше Хектор. [375]
Снел му доспехите бойни Ахил бързоног и божествен,
прав сред ахейци застана и думи крилати изрече:
„Мили другари, водачи, съветници мъдри аргийски!
Щом боговете ми дадоха аз да премахна героя,
повече зло ни нанесъл, отколкото всички троянци, хайде сега във доспехи града им отвред да нападнем, [380]
за да узнаем какво враговете ни възнамеряват:
след като Хектор погина, дали крепостта ще напуснат,
или извътре отпор ще оказват дори и без него.
Ала защо се вълнува душата ми с мисли такива? [385]
В стана лежи неоплакан мъртвец, непогребан Патрокъл. Никога няма да мога другаря си скъп да забравя,
докато жив съм сред живите и коленете ме носят.
Нека умрелите своите мъртви забравят във Хадес,
спомен за моя обичен приятел и там ще запазя. [390]
Хайде сега със хвалебствена песен, младежи ахейски,
ние да тръгнем към гладките кораби, носейки Хектор.
Слава велика добихме, погубихме Хектор божествен.
Нему троянци се кланяха, както на бог във града си.“
Каза и дело позорно замисли за мъртвия Хектор. [395]
Той му прободе двете сухожилия задни в нозете,
между петата и глезена, с ремък говежди ги стегна.
Върза го за колесницата, за да се тътри главата:
вдигна доспехите славни и сам в колесницата скочи,
с бича подкара конете и те полетяха охотно. [400]
Облак от прах се развихри, когато бе Хектор повлечен,
черните къдри се пръснаха, в прах се оваля главата,
някога много красива, а Зевс я сега предостави
да я сквернят враговете жестоки в земята му родна.
С прах се изцапа главата му цяла. Тогава Хекуба [405]
тънкото було си хвърли далече, заскуба безумно
своите коси и застена високо, загледана в Хектор.
Горко заохка баща му обичен, а с него народът
в целия град бе обхванат от плач и ридание жално.
Всичко изглеждаше, сякаш хълмистата Троя [410]
изцяло
вече е пламнала в огън стихиен отгоре додолу.
С мъка мъжете задържаха скръбния старец Приама,
сам устремен да излезе навън от Дарданските порти.
Все се търкаляше в пепел и молеше всички със вопли,
всекиго той поотделно зовеше със собствено име: [415]
„Стига, приятели! Мен оставете, макар да сте грижни,
сам да изляза от Троя, във стана ахейски да ида,
за да помоля смирено мъжа нечестив и престъпен.
Може би моята възраст и старост от срам ще пожали!
Колкото мене е стар и баща му Пелей достославен, [420]
който сина си роди и отгледа за гибел на Троя.
Но между всички най-много на мене той мъки създаде!
Колко цъфтящи, добри синове ми погуби във битки!
Жаля за тях, но за никого другиго тъй не ридая,
както за Хектор; скръбта непосилна за него при Хадес [425]
ще ме изпрати. Защо на ръцете ми той не издъхна!
Щяхме сега до насита да плачем със сълзи горещи
аз и нещастната негова майка, която роди го.“
Тъй рече, плачейки; стенеха всички троянци със него.
А сред троянки Хекуба започна ридание горко: [430]
„Сине, защо ще живея в такива страдания, клета,
след като вече си мъртъв? Ти денем и нощем ми беше гордост в града ни и вярна защита за всички троянци
и за троянки, които подобно на бог те почитат.
Слава голяма им беше, догдето живееше още. [435]
Ето сега те владее смъртта и съдбата сурова.“
Тъй тя нареждаше с плач. А жената на Хектор тогава
още не беше узнала и предан вестител не стигна
да съобщи, че мъжът й е вън от вратите останал.
Вътре в двореца висок тя тъчеше плат пурпурен, двоен, [440]
в който изкусно втъкаваше пъстри цветя за украса.
Заповед даде на своите хубавокъдри слугини
тежък триножник да сложат на огън — готова да бъде
топлата баня за Хектор, когато от боя се върне.
Бедната! Тя не допущаше как надалече от баня [445]
него срази чрез дланта на Ахил совоока Атина.
Щом като писък и вайкане чу откъм градската кула,
в миг разтрепера се цяла, совалката падна на пода.
Тя заговори на своите хубавокъдри слугини:
„Две нека дойдат със мене да видя какво ли там [450]
става!
Чувам гласа на почтена Хекуба, сърцето в гръдта ми
скача да хвръкне в устата, нозете ми се вцепеняват.
Някакво зло е слетяло децата на царя Приама.
Нека известие лошо до мойте уши да не стига!
Премного аз се боя да не гони Ахил богоравен [455]
дръзкия Хектор, откъснат навън от града във полето,
да не му днеска отнеме безумната храброст, която
цял го владее и той във тълпа от мъже не остава,
тича напред и на никого в бой не отстъпва по смелост.“
Каза така, от двореца излезе подобно на луда [460]
със разтуптяно сърце; а слугините хукнаха с нея.
Щом като стигна до кулата и до гмежта на мъжете,
тя на зида се възправи, озърна се вред и съгледа
влачен мъжа си пред Троя; конете хвъркати без жалост
тътреха Хектор към кухите кораби в стана ахейски. [465]
Мрак непрогледен и черен веднага застла й очите,
възнак се смъкна без сили, душата почти си издиша.
Падна далеч от главата й чудно красивия накит —
китен венец и надчелник, подвезки, изплетени сръчно,
було ефирно, което дари й сама Афродита [470]
златна, когато блестящият Хектор я взе от двореца Еетионов
и даде за нея несметни богатства.
Вкупом етърви и зълви се ройнаха край Андромаха.
Те на ръце я поеха 275 275 Андромаха искала да се хвърли от крепостната стена — така обясняват това място повечето тълкуватели. припряно — от смърт застрашена.
Тутакси щом се съвзе и духът й се върна в гърдите, [475]
буйно заплака, завика и тъй сред троянки продума:
„Хекторе, как съм злочеста! И двамата ний сме родени
с участ еднаква: ти в Троя, в двореца на царя Приама,
аз пък във Тива, далеч под гористия Плак, във двореца
Еетионов. Нещастен той мене нещастна отгледа [480]
още от малко дете. Да не беше ме никога раждал!
Ето отиваш в подземните бездни в двореца на Хадес,
мене оставяш вдовица във къщи със горестна мъка.
Нашето малко момченце е още невръстно. Злочести
двамата с теб го добихме наскоро. А мъртъв ти няма, [485]
Хекторе, нему закрила да бъдеш, ни то пък на тебе!
Днес многосълзната битка с ахейци дори да избегне,
само неволи и труд занапред го очакват в живота:
нивите ще му разграбват съседи, межди ще отместват.
Дните сирашки лишават детето от близки другари; [490]
свежда очите си ниско, а бузите в сълзи се къпят.
Някога в нужда ще иде при бащини верни другари,
дърпайки този за плаща, а онзи със страх за хитона.
Някой от тях се смилява, подава му чаша за малко:
устните да си накваси, небцето си да не намокри. [495]
Негов връстник, със родители живи, от пира го пъди,
удря го грубо с ръце и със хулни слова го ругае:
«Махай се вече оттука! Баща ти със нас не пирува!»
В сълзи обляно детето се връща при майка вдовица —
нашият Астианакс, на коляното бащино седнал, [500]
някога мозък от кости и овнешко тлъсто ядеше.
Щом пък го люшнеше сън и престанеше той да играе,
спеше във свойто креватче до скута на грижна бавачка
в мека постеля от вълна, с преливаща радост в душата.
Много ще има да тегли, останал без татко си свиден, [505]
Астианакс — със такова го име наричат троянци,
тъй като сам ти им бранеше порти и крепост обширна.
Днеска до кораби вити, далеч от родители мили,
след като псета наситиш, рой червеи, плъпнали гадно,
гол ще те гризат, а колко в двореца ти имаш одежди, [510]
тънки и много изящни, от женски ръце изтъкани.
Всичките дрехи самичка ще хвърля във огън развихрен;
полза не ще ти принасят, че няма във тях да почиваш,
но пред троянци, троянки ще пламнат за твоя прослава!“
Тъй тя нареждаше с вопли и стенеха с нея жените. [515]