Омир - Илиада

Щом наближиха троянци до брод на реката струяща
Ксант със дълбоки въртопи, потомък на Зевса безсмъртен,
там ги Ахил раздвои и подгони: едните в полето
право към Троя, където ахейците бягаха в уплах 253 253 Ахейците бягат два пъти: първом след като Агамемнон е ранен, а после — след убиването на Патрокъл.
предния ден, в който с ярост беснееше светлият Хектор, [5]
тичаха днеска по същия път ужасени троянци,
Хера разпръсна пред тях непрогледна мъгла да им пречи;
другите хукнаха чак до реката с въртопи сребристи,
в нея цамбурваха с трясък, вълните се плискаха силно,
а бреговете ехтяха. Троянците с викове гръмки [10]
плаваха в разни посоки, въртени от водовъртежи.
Както безброй скакалци от развихрен пожар се разлитат,
право в река се нахвърлят, че неизтощимият огън,
лумнал внезапно, ги пари и те във водата се гмурват,
тъй и вълните шумящи на Ксант сред въртопите буйни [15]
вкупом изпълни Ахил със мъже и с коне с колесници.
Богороденият вожд 254 254 Ахил, син на Тетида. свойто копие тежко остави
до тамариска прибрежна и само със меча във вира
скочи, подобен на демон, замисляйки дело злокобно.
Удряше често наляво и дясно; ранените с меча [20]
викаха грозно и жално: водата със кръв се обагри.
Както от едър делфин се разбягват различните риби,
сплашени пълнят навред дълбините в пристанище тихо,
той пък веднага изяжда, каквото от рибите хване;
тъй и троянци се криеха вред из руслото опасно [25]
под бреговете скалисти. Ахил, уморен от убийства,
живи избра сред реката дванадесет снажни младежи
за изкупителна жертва за мъртвия син на Менойтий.
Той на брега ги изкара, треперещи както елени
млади, отзад им ръцете завърза със ремъци гладки, [30]
носени често от тях върху здраво тъкани хитони,
па ги предаде на своите да ги откарат към стана.
Сам се завтурна обратно, жадувайки пак да убива.
Там Ликаона, сина на Приама Дарданов, пресрещна,
тъкмо понечил да бяга навън от реката. А нявга [35]
в плен го отвлече Ахил от градината бащина нощем,
скритом нахлул изведнъж; Ликаон с остра брадва сечеше млади смокинови клонки за нови дъги колеснични. 255 255 Перилата на колесниците, които били извити в полукръг.
Там неочаквано зло го постигна — Ахил богоравен.
С кораби в Лемнос, прекрасно сграден, го отведе и в робство [40]
сам го продаде. Синът на Язона, Евней, го закупи. Плащайки скъпо, оттам го откупи драг гостенин негов, Еетион имбросиец; в свещена Арисба го прати.
Пленникът тайно избяга към своята бащина къща;
Лемнос напуснал, дома единадесет дена с другари [45]
той си духа весели; на дванайстото утро отново
якакъв бог го подхвърли в ръцете на вожда Ахила,
който го прати при Хадес, без сам Ликаон да желае. Тутакси бързият, богоподобен Ахил го съгледа,
гол и без копие бойно, без щит и без шлем на главата — бе ги той наземи хвърлил, щом вън от реката изскочи, пот го измъчваше люто, умора нозете му схвана. [50]
Гневно Ахил заговори на свойто сърце благородно:
«Горко ми! Виждам с очите си нивга невиждано чудо:
гордите духом троянци, които самичък погубих, [55]
тук ще се върнат отново от мрака подземен на Хадес,
както и този се върна, отбягнал деня смъртоносен,
след като бях го продал във свещения Лемнос; морето
бурно дори го не спря, а мнозина то силом задържа.
Нека повторно опита той моето копие остро, [60]
за да го зърна най-сетне с очите си и да узная
тъй ли оттук ще си иде, или ще го вече погълне
плодната родна земя; тя и силни герои задържа.»
Тъй разсъждавайки, чакаше, а Ликаон разтреперан
сам приближи да му хване нозете, че искаше много [65]
той да отбегне смъртта нежелана и черната гибел.
Копие вдигна Ахил богоравен, готов да убива,
но Ликаон се наведе и в миг коленете му хвана:
дългото копие мина над него, заби се в земята,
тръпно, ламтящо да вкуси с върха си от тяло човешко. Молейки, той му държеше с едната ръка коленете, [70]
с другата стискаше здраво забитото копие враже,
па към Ахил се обърна и думи крилати му каза:
«Пред коленете ти падам, Ахиле, смили се над мене!
Аз съм молител, достоен за почит, потомче на Зевса. 256 256 Молителите били покровителствувани от Зевс. [75]
Тъй като първо при тебе аз вкусих дара на Деметра
в оня ден, в който ме грабна от нашата пищна градина,
в Лемнос божествен ме прати, далеч от баща и другари,
там ме продаде във робство: получи сто вола за мене.
Откуп предлагам ти, трижди по-ценен, сега да ме пуснеш. [80]
Днес е дванайсето утро, откак се във Троя завърнах
с толкова мъки; и злата съдба пак ме хвърли пред тебе. Сигурно много ме мрази баща ни Кронид олимпиец,
щом ме отново предаде на тебе. С живот кратковечен
мен ме роди Лаотоя, потомъка на стареца Алта, [85]
Алт, който мъдро царува над войнолюбиви лелеги,
около Сатниоент управлява високия Педас.
Щерка му беше една от жените на царя Приама.
Двама сме нейни чеда и двамината ти ще убиеш.
С твоето копие остро ти вече срази Полидора богоподобен, свали го сред първите пеши редици. [90]
Днеска и мене беда ще догони. Не вярвам, че мога
твоите ръце да отбягна, понеже тук бог ме доведе.
Но ще ти кажа и друго, което добре да запомниш:
мен не убивай, че брат не съм едноутробен на Хектор, който погуби Патрокла, другаря ти кротък и мощен.» [95]
Светлият син на Приама говореше тъй на Ахила,
молейки с реч за пощада, но глас безпощаден изслуша:
«Глупав безумец! Ни дума пред мен не промълвяй за откуп!
В дните преди съдбоносният ден да постигне Патрокла, мене ми беше приятно да жаля и пазя троянци: [100]
живи мнозина залавях и после ги в робство продавах.
Никой днес няма да може смъртта да избегне от мене,
щом го изпраща безсмъртен в ръцете ми близо до Троя,
никой от всички троянци, особено син на Приама. Хайде, любезни, и ти погини! И защо ли тъй плачеш? [105]
Падна Патрокъл, а много по-славен той беше от тебе!
Негли не виждаш и мене, какъв съм едряк и красавец.
Син съм на знатен баща и богиня е моята майка,
ала и мене ме дебне смъртта и съдбата всесилна. [110]
Утро ли, вечер ли, пладне ли чакам да дойде, когато
някой душата ми клета във кървава битка ще вземе
може би с копие, може би с лък и стрела смъртоносна.»
Тъй каза. У Ликаон колене и сърце отмаляха,
чуждото копие пусна, простря си ръцете и седна. [115]
А пък Ахил незабавно измъкна си меча наточен,
шибна врата му до дясната ключица. Мечът двуостър
цял надълбоко потъна. Във миг Ликаон на земята
ничком се просна: и рукна кръв черна, пръстта се накваси, 120. Бързо Ахил за крака го повлече и хвърли в реката,
па се похвали надменно и думи крилати издума:
«Там в дълбините сред рибите бягай! Без жал да ти лижат гъстите кърви от прясната рана, а твоята майка
няма на смъртно легло да те сложи и горко оплаче;
бурният Ксант ще те носи към морския залив просторен. [125]
Риба ще скача над черна вълна сред море развилняно,
за да похапне от бялата лой на трупа Ликаонов.
Мрете, догдето ний стигнем стените на Троя свещена, бягайте вие напред, аз отзад ще ви грозно избивам.
Няма реката, красиво течаща с въртопи сребристи, [130]
вас да закриля, макар да й колите бикове в жертва
и да й хвърляте в бездните живи коне вихрогонни. 257 257 Само на това място в „Илиада“ се говори за принасяне живи коне в жертва на реките.
Всички от злата съдба ще загинете, та да платите
за участта на Патрокла и тъжната смърт на ахейци,
в мое отсъствие бити при нашите кораби бързи.» [135]
Рече Ахил, а реката в сърцето си гневно избухна,
мислейки как да застави Ахила божествен веднага
боя опасен да спре, да избави троянци от гибел.
Тъкмо тогава Ахил с дългосенното копие рипна,
искайки смърт неотменна за Астеропей Пелегонов. [140]
Бе Пелегон син на ширния Аксий и на Перибоя,
първа по възраст от дивните щерки на Акесамена:
с нея се бе съчетала реката дълбоковъртопна.
Астеропей, от Ахила нападнат, във миг от водата
скочи пред него с две копия — сила му вдъхна Скамандър, [145]
тъй като беше разсърден за тези цветущи герои,
все от Ахила избити без никаква милост в реката.
Щом приближиха се двама, един срещу друг устремени,
пръв бързоногият, богоподобен Ахил му продума:
«Кой си ти и откъде си, че дръзваш със мен да се биеш? [150]
Рожби на клети бащи срещу моята мощ се опълчват.» Светлият син Пелегонов така на Ахила отвърна:
«Сине юначен Пелеев, защо за рода ми разпитваш?
Идвам от плодна Пеония, много далече оттука.
Водя пеонски войници, размахващи копия дълги. [155]
Тука, при Троя, пристигнах преди единадесет дена.
Моят род иде от Аксий, течащ нашироко и волно,
който обилно разнася прекрасни води по земята.
Аксий роди Пелегона, известен със копие точно —
казват, че той е баща ми. Сега да се бием, Ахиле!» [160]
Тъй го заплаши. Ахил богоравен пък копие вдигна
с ясенов ствол пелионски; а двете си копия хвърли Астеропей, че еднакво и с двете ръце бе изкусен.
С първото копие щита Ахилов той блъсна нахалост;
беше то спряно от плътното злато, подарък от Хефест. С другото само засегна Ахила във десния лакът, [165]
черна кръв бликна, а то отклонено край него прехвръкна, тръпно в земята заседна, жадувайки тяло да вкуси.
Втори Ахил богоравен запрати летящия ясен
право във Астеропея, желаейки да го убие, [170]
но не улучи мъжа, а удари в брега недостъпен:
дългата дръжка от ясен в рида до полвината втъкна.
Острия меч, край бедрото увиснал, Ахил си извади,
с яд връхлетя на героя. А той пък не можеше никак
с мощна ръка да изтръгне 258 258 Астеропей иска да измъкне Ахиловото копие и с него да се брани. забития ясен Ахилов. [175]
Три пъти той го разклати в стремежа си да го измъкне,
три пъти сила загуби. Четвърти път тъкмо опита
здравата дръжка от ясен да свие, на две да пречупи,
вече Ахил изпревари и с меча си взе му душата.
Той го прониза в корема до пъпа. Червата му вкупом наземи в миг се изляха и мрак му забули очите, [180]
докато дишаше още. Ахил на гърдите му скочи,
сне му доспехите бойни и гордо така се провикна:
«Тъй да лежиш! Не е лесно за тебе да влизаш във битка
с рожби на Зевс велемощен, макар на река да си чедо. Казваше, че си роден от реката, широко струяща, [185]
аз пък съм горд и се хваля с рода си от Зевса преславен. Мен ме роди предводител на много мъже мирмидонци,
син на Еака, Пелей! А Еак произхожда от Зевса.
Както е Зевс по-могъщ от реките, потекли в морето, тъй е по-силен родът на Кронида от речните рожби. [190]
Днес е до тебе велика река, но едва ли ще може
да ти помогне, че няма тя право със Зевс да воюва.
С него не дръзва и мощният цар Ахелой 259 259 Ахелой била най-пълноводната река в Елада. да се мери:
нито дори Океанът безкраен, течащ надълбоко, [195]
а пък от него се пълнят реките и всички морета,
всичките извори бистри и всичките кладенци хладни.
Ала и той се бои от страхотния мълниен трясък,
дело на Зевса всесилен, когато гърми от небето.»
Медното копие в миг от брега канарист той издърпа: Астеропея, когото бе вече погубил, остави [200]
проснат на речния пясък и черни вълни го заляха.
Алчни змиорки и риби нападнаха мъртвото тяло,
бялата бъбречна лой му гризяха и гълтаха стръвно.
После Ахил се отправи против конеборци пеонци. [205]
В настръх те бягаха вече към Ксант със въртопите буйни, щом като бяха видели най-храбрия воин погинал
в лютата битка, сломен от замаха на меча Ахилов.
Там Еакид умъртви Терсилоха, Мидона и Мнеса,
Трасия и Астипила, и Ения, и Офелеста. [210]
Щеше и още пеонци Ахил бързоног да избие,
ако не бе разярена реката дълбоковъртопна.
С образ на мъж тя му викна от водовъртежа разпенен:
«Ти надминаваш по сила и дързост мъжете, Ахиле,
винаги теб защищават във бой боговете безсмъртни. [215]
Ако Кронид ти е дал да погубиш напълно троянци,
ти ги изкарай от мен и свирепствувай само в полето.
Моите бистри вълни са задръстени с трупове много,
вече не мога да вливам води във морето свещено:
пътя ми мъртви заприщват, а ти непрестанно убиваш. Спри се най-сетне, водачо народен! Обхваща ме ужас!» [220]
А бързоногият син на Пелея му в отговор рече:
«Хранен от Зевса Скамандре, ще стане тъй, както нареждаш!
Няма обаче да спра да изтребвам надменни троянци,
в Троя преди да ги втикна и Хектора в бой да изпитам, [225]
мене ли той ще убие безмилостно или аз него.»
Каза и с ярост нападна троянци, подобен на демон.
Към Аполон се обърна реката дълбоковъртопна:
«Сребърнолъки потомче на Зевса, съвета Кронидов
ти не изпълни нарочно, а той заповяда най-строго [230]
сам при троянци да бъдеш и в бой да ги браниш,
догдето късната вечер не падне и мрак не покрие земята.»
Копиеборецът славен Ахил от брега всред реката
скочи стремглаво, а тя се надигна, с вълни забушува,
грохотно в миг заклокочи и трупове много повлече, плътно натрупани в нея, избити от вожда Ахила. [235]
Тя на брега ги изхвърли, подобно на бик разбучана,
живите грижно запази във свойто корито красиво,
скривайки всички припряно в дълбоки, големи подмоли.
Страшна вълна разкипяна настигна Ахила Пелеев; [240]
падайки, бурната струя се блъсна във щита му с грохот; вече не можеше никак той прав на нозе да остане.
Вкопчи се в миг със ръцете за бряст разклонен и огромен: той се из корен изтръгна и срина брега непристъпен;
с гъстите клони задръсти водите, препречи реката, цял се събори във нея. Ахил от въртопа излезе, [245]
в уплах се втурна да бяга в полето с нозете си бързи. Богът велик се не спря, а след него се впусна настръхнал, целият черен, дано да отблъсне Ахила божествен
вън от борбата и сам да закриля троянци от гибел. Скочи синът на Пелея на хвърлей със копие дълго, [250]
с устрем на черен орел, поднебесен ловец ненадминат, който се смята най-бърз и най-мощен от всичките птици. Нему подобен, Ахил полетя, а медта на гръдта му
грозно ехтеше. Той бягаше вихром встрани от реката, тя по петите го гонеше бясно с гръмливо бучене. [255]
Както човек напоява овощни и злачни градини,
път за водата проправя от извор студен, тъмноструен, вадата чисти усърдно с лопата от всякакви пречки,
пясък и камъни дребни се валят по нейното дъно, [260]
а пък водата бълбука и руква по стръмния улей,
в миг изпреварва човека, забързан напред да я води,
тъй и вълните стихийни настигаха често Ахила,
нищо, че бе вихроног: боговете от нас са по-силни.
Колкото пъти Ахил бързоног и божествен понечи [265]
срещу водата да спре и да види дали го преследват
всички безсмъртни, които живеят в небето безкрайно, толкова пъти вълна от реката, родена от Зевса,
удряше право в гърба му: той скачаше много високо,
тъжен; реката го блъскаше с рев в коленете, [270]
потекла бурно, отвличайки изпод нозете му мокрия пясък.
С поглед към свода небесен синът на Пелея простена:
«Татко Крониде! Как никой безсмъртен не идва на помощ клетия мен да спаси от реката! След туй нека страдам!
Толкова никой друг бог олимпиец не ми е виновен, колкото моята майка, която с лъжи ме омая. [275]
Казваше тя: при стените на меднохитонни троянци
аз ще умра от стрели бързолетни на бог Аполона.
Хектор, най-смелият воин във Троя, да бе ме погубил!
Храбър мъж би ме убил и от храбър би смъкнал доспехи. [280]
Днес ми отсъжда съдбата да имам аз смърт недостойна, грабнат от тази голяма река като малко свинарче,
дето през буря порой го отвлича при опит да мине.»
Тъй рече. Бог Посейдон и Атина веднага дойдоха,
спряха наблизо до него, подобни по външност [285]
на смъртни. Те за ръцете го взеха и с думи му вдъхнаха вяра.
Пръв Посейдон земетръсец така на Ахил проговори:
«Сине Пелеев! От нищо недей се тревожи и плаши!
Двама известни безсмъртни ти идваме вече на помощ,
аз и Атина Палада — Кронид със това е съгласен, [290]
тъй като нямаш ти орис сломен от река да загинеш.
Скоро водата от теб ще отстъпи, самият ще видиш.
Ние разумно сега те съветваме, стига да слушаш:
ти не отдръпвай ръце от всеобщо суровата битка,
без да прогониш в прочутата крепост войската троянска. [295]
Тя ще започне да бяга, а ти ще се върнеш пак в стана, след като Хектор убиеш: решаваме слава да имаш.»
Двамата казаха тъй и си тръгнаха при боговете.
В миг насърчен от речта им, Ахил се понесе в полето,
цяло покрито със бурно разлети води от реката. [300]
Дивни доспехи и много тела на убити младежи
плаваха в нея. Ахил пък подскачаше все нависоко
пряко водата — не го удържа и реката ехтяща,
тъй като мъдра Атина му вдъхна нечувана сила.
Но и Скамандър не спря яростта си, а още по-върло [305]
той на Ахил се разсърди; надигнал вълна страховита, стръмно изправен, извика гръмливо на бог Симоента:
«Мили ми братко! Ела да смирим дързостта на Ахила!
Скоро ще срине голямата крепост на царя Приама:
дълго не ще устоят във кипежа на боя троянци. [310]
Тозчас на помощ ела, напълни ми коритото цяло
с изворна буйна вода, събери и безбройни потоци,
вдигай огромни вълни и шуми със скали и дървета,
заедно двамата ние свирепия мъж да препънем,
който сега побеждава и равен с безсмъртни се смята. Вярвам, че полза той няма да види от сила и хубост, [315]
нито от чудни доспехи, които под моето дъно
с тиня ще бъдат засипани, аз ще натрупам над него
цяла грамада от пясък и хиляди камъни дребни.
Няма ахейци да знаят къде да му костите търсят: [320]
толкова тлак и наслаги аз сам ще навалям над него!
Там ще му бъде и гробът! И няма той нужда да има
да му се вдига могила, кога го ахейци погребват.»
Рече реката, нападна Ахила, кипеше нагоре,
диво ревеше, премяташе трупове, кърви и пяна. Тъмночервена вълна из реката, родена от Зевса, [325]
много високо се вдигна и почна да влачи Ахила.
Хера пронизно завика от страх за сина на Пелея,
че ще го скоро отмъкне реката дълбоковъртопна.
Тутакси тя заговори на Хефест, сина си обичан: [330]
«Чуй, хромоного ми чедо любимо, тръгни незабавно!
Смятам, че водовъртежният Ксант ти е равен за битка. Бързай сега да помогнеш, раздухвай си буйния пламък!
Аз пък сама ще отида при ведрия Нот и Ефира,
буря опасна така да докарам далеч от морето; [335]
тя да изгаря на пепел глави и доспехи троянски
с грозен пожар, а покрай бреговете на Ксант ти подпалвай всички дървета и храсти, нахвърляй се с огън на него, никак недей да отстъпваш пред сладки молби и заплахи.
Свойто бушуване няма да спираш, догдето самата [340]
аз ти не викна: тогава гаси неуморния пламък.»
Каза. И Хефест веднага подпали пожар всепоглъщащ.
Огънят плъпна в полето, изгаряйки трупове много,
гъсто наблъскани вредом, сразени от вожда Ахила.
Цяло полето пресъхна и секна водата поройна. [345]
Както наесен Борей изсушава земя напоена,
радост донасящ на тези, които я с труд обработват,
тъй и полето изпръхна, а огън телата гореше.
Хефест насочи блестящия пламък направо в реката,
Лумнаха брястове стройни, върби и мирикови храсти, [350]
лумнаха лотоси свежи, треви и трептящи тръстики —
всичко, което растеше край дивния бистър Скамандър. Страдаха риби и дълги змиорки; едни из въртопи,
други из пенести струи се мятаха в разни посоки,
мъчени страшно от полъха жежък на хитрия Хефест. Буйната мощ на реката гореше и тя проговори: [355]
«Хефесте! Никой безсмъртен не може със теб да се мери! Сам аз не бих се сражавал със тебе, щом огън издишваш. Спри ти враждата! И нека Ахил от града да изгони
всички троянци! Защо ми е тази борба и защита?» 260 260 Борба срещу Ахил и защита на троянците. [360]
Рече реката, горейки; кипяха водите й бистри.
Както котел издълбоко клокочи над огън огромен,
щом като в него стопяват сланина от вепър охранен,
целият ври и къркори, че сухи дърва го нагряват,
тъй и реката във огън пламтеше, кипеше в мехури. Вече не можеше тя да тече и се спря неподвижна, [365]
зле я терзаеше с пара премъдрият Хефест. На Хера
Ксант се замоли сърдечно и думи крилати й каза:
«Херо! Защо ли синът ти все мене преследва и мъчи?
Аз не съм толкова много виновен пред тебе, богиньо, колкото други безсмъртни, които подкрепят троянци. [370]
Аз съм готов да прекъсна борбата, щом ти заповядваш,
ала и той да престане! Освен това аз се заклевам:
никога да не отблъсвам злокобния ден от троянци,
даже и цялата Троя да лумне във огън опасен, [375]
щом я подпалят след време безстрашните рожби ахейски.»
А белоръката Хера богиня, изслушала всичко,
тутакси тъй заговори на Хефест, сина си обичен:
«Хефесте, сине прочут! Откажи се от боя! Не бива
тъй безпощадно безсмъртен за смъртни да се изтезава!» [380]
Каза. И Хефест във миг изгаси разбеснелия пламък:
тръгна отново вълната във своето китно корито.
Щом като Ксант усмири яростта си, утихна и Хефест.
Хера богиня, макар разгневена, ги бе укротила.
Свада жестока и тежка избухна сред други безсмъртни. [385]
Пориви с разни подбуди гъмжаха в гърдите им вечни.
С грохот се счепкаха върло, гърмеше земята обширна,
стенеше с тътен небето безкрайно. В Олимп разположен,
Зевс го дочу и сърцето му в миг се усмихна със радост,
тъй като беше видял богове да се втурват във боя. [390]
Сбрани безсмъртните, дълго в бездействие там не стояха.
Пръв връхлетя на Атина сам щиторушителят Арес.
Копие медно размахал, той думи обидни й хвърли:
«Кучешка мухо! 261 261 Кучето било символ на безсрамие, а мухата — на нахалство. Ти пак боговете насъскваш към битка!
Пълна с неистова дързост, къде тая злост те отвежда? [395]
Или не помниш ти как Диомеда Тидеев подтикна
с мен да се бие и острото копие явно му грабна,
право към мен го насочи, разкъса ми дивната кожа.
Мисля, че днес ще платиш за злините, които ми стори.»
Рече и с гняв я удари в реснистата страшна егида, [400]
дето и мълния грозна на Зевса не би я пробила.
Арес, оцапан във кърви, я шибна със копие дълго.
Малко отстъпи Атина, с ръката си мощна повдигна
камък огромен, възчерен и ръбест, лежащ на полето,
който мъжете поставиха нявга за синор на нива. [405]
В шията с него удари тя Арес, сломи го напълно.
Той се на седем пелетра 262 262 Пелетър или плетър бил мярка за дължина и повърхност. Като мярка за повърхност се равнявал приблизително на един декар. Голямото пространство, което покрил богът с тялото си, отговаря на представата на древните за боговете, че са по-едри от хората. простря, напраши си косата,
звъннаха с екот доспехи, засмя се Атина Палада,
па самохвално крилати слова наговори на Арес:
«Глупав безумец! До днес не можа да узнаеш ти [410]
колко аз съм по-горна от тебе и с мен се сравняваш все още!
Тъй ще изкупиш най-лютите клетви на своята майка;
гневна, тя зло ти замисля, че ти изостави ахейци,
а пък усърдно помагаш на гордите духом троянци.»
Тъй каза и си отметна от него очите блестящи, [415]
но Афродита прихвана ръката на Арес, застенал тежко,
встрани го поведе — той с мъка във свяст се възвърна.
Щом белоръката Хера богиня видя Афродита,
тутакси думи крилати продума на мъдра Атина:
«Горко ни, дъще всесилна на егидодържеца Зевса! [420]
Ето безсрамната кучка извежда убиеца Арес
през суматохата дива на боя. Преследвай я скоро!»
Рече така; и Атина забърза със радост в душата.
Стигна Киприда, с ръката си мощна я хласна в гърдите:
на Афродита във миг колене и сърце отмаляха. [425]
Тъй се простряха двамина безсмъртни на плодната почва,
а самохвално Атина с крилати слова се провикна:
«Трябваше всички безсмъртни, които подкрепят троянци,
щом се отправят във бой с броненосните воини аргийци,
тъй дръзновени и твърди да бъдат като Афродита, [430]
в помощ на Арес дошла срещу моята сила открито,
щяхме сами да завършим съдбовната битка отдавна,
сринали вече добре изградената крепост на Троя.»
Каза. Засмя се в ответ белораменна Хера богиня.
А Посейдон земетръсец продума на Феб Аполона: [435]
«Феб Аполоне, защо настрана да стоим; не е редно,
другите щом се сражават. А срамно ще бъде без битка
да се завърнем в Олимп, във дома меднопрагов на Зевса!
Хайде подхващай, понеже по-млад си на възраст от мене!
Пръв аз не бива да почна: по-стар съм и повече зная. [440]
Как безразсъдно е твойто сърце! Та нима си не спомняш
колко тегла и неволи понесохме с тебе край Троя?
Само нас двама от всички безсмъртни Кронид бе изпратил,
за да слугуваме цяла година на Лаомедонта
срещу заплата: а той господар самовластен ни беше. [445]
Целия град на троянци опасах тогава със крепост,
много широка и здрава — градът непристъпен да бъде.
Фебе, пасеше пък ти виторогите бавни волове
там в долините навред из гориста и урвеста Ида.
След като Хорите, носещи радост, доведоха вече [450]
срока за плащане, силом заплатата цяла ни грабна,
Лаомедонт ненаситен и с грозни закани ни върна.
Той ни заплаши, че кръстом ръце и нозе ще ни върже,
двама ни ще продаде надалече из острови чужди.
Викаше, че ще отреже ушите ни с меча си меден.» 263 263 Източните тирани наказвали често с отрязване на носа и ушите (сравнете „Одисея“, XVIII, 86 и XXII, 475). [455]
Тръгнахме ние с души разлютени за тази заплата,
дето ни беше обрекъл, а после от алчност не даде.
Ти на народа му днеска услужваш, а с нас не залягаш
да изпогинат позорно надменните духом троянци
заедно с техните рожби и достопочтени съпруги.“ [460]
Бог Аполон далномерец с такива слова му отвърна:
„Сам Земетръсецо, сигур не би ме ти смятал разумен,
ако започна и с теб да воювам за клетите смъртни,
твърде подобни по свойта преходност с листа на дървета;
днеска цветущи и свежи се хранят с плода на земята, [465]
утре изчезват безследно. Но двамата ние веднага
нека прекъснем борбата: сами да се трепят взаимно.“
Тъй рече и се отдръпна, че той се боеше все още
в бой ръкопашен да влезе със брата на своя родител.
Но Артемида, сестра му, ловджийка на звярове диви, [470]
с хули го злъчно обсипа и с думи обидни замери:
„Далекострелецо бягаш и сам Посейдона даряваш
с пълна победа, дори незаслужена чест му отстъпваш!
Глупчо! Защо си понесъл тъй лък-ветрогон безполезен?
Повече да те не чувам в двореца на татко ни Зевса [475]
сам да се хвалиш тъй, както по-рано сред всички безсмъртни,
че ще излезеш в открито двуборство със бог Посейдона.“
Тъй каза. Феб Аполон далномерец й нищо не рече.
Ала почтената Хера, съпруга на Зевс, се разсърди,
към Стрелометната в миг се нахвърли с хапливи нападки: [480]
„Кучко безсрамна! Ти искаш сега срещу мен да застанеш?
Трудно ще бъде за тебе със мен да се мериш по сила,
нищо, че с лък се гордееш. Кронид те направи лъвица
само над смъртни съпруги, които по избор погубваш.
По-добре диви елени и звярове из планините [485]
ти да избиваш, наместо да водиш война с по-могъщи.
Ако желаеш, опитай се в боя, добре да узнаеш
колко по-горна от теб съм, та с мен се сравняваш по сила.“
Каза, при китките стисна ръцете й в свойта левица,
смъкна с десница колчана и лъка й от раменете, [490]
па се усмихна ехидно, заудря я с тях по ушите,
тя пък със вик се задърпа. Изпадаха вкупом стрелите.
В сълзи обляна побягна богинята в миг като гълъб,
който, подгонен от ястреб, към процеп в скала отлетява,
щом не е още орисан да бъде погубен от него, [495]
тъй Артемида побягна със плач и остави си лъка.
Хермес вестител, убиец на Аргос, продума на Лета:
„Лето, богиньо! Аз няма със тебе във битка да влизам:
страшен е боят с жените на облакосбореца Зевса.
Можеш на воля сама да се хвалиш пред всички безсмъртни, [500]
уж си ме ти победила със твоята сила могъща.“
Тъй рече. Лета засбира извития лък и стрелите,
пръснати вредом на разни страни във прахта на земята.
Взела стрелите на своята щерка, тя тръгна обратно.
Пък Артемида пристигна в дома меднопрагов на Зевса, [505]
до коленете на татко си плачеща девата седна,
а благовонното було трепереше цяло на нея.
Татко й Зевс я прегърна и нежно усмихнат запита:
„Кой от безсмъртните, чедо любимо, така те засегна?
Може би ти безразсъдна злина си направила явно?“ [510]
Пъстровенчаната шумна ловджийка през сълзи отвърна:
„Твойта жена, белоръката Хера, ме, татко, удари!
Тя между всички безсмъртни раздори и разпри подклажда.“
Докато тъй си говореха Зевс с Артемида ловджийка,
феб Аполон далномерец пристигна в свещената Троя: [515]
беше загрижен премного за дивносградената крепост,
да не я сринат изцяло данайците мимо съдбата.
После дойдоха на групи в Олимп боговете всевечни,
люто сърдити едните, а другите 264 264 Боговете, които помагат на троянците, са сърдити, а боговете, които помагат на ахейците — радостни. горди с победа.
Седнаха близо до Зевс чернооблачен. В същото време [520]
ядно громеше Ахил вихрогонни коне и троянци.
Както се пушек извива и стига небето безкрайно,
пламне ли град и със гняв боговете развихрят пожара, грижи създава на всички и в горест подхвърля мнозина,
тъй и Ахил предизвика тревога и скръб у троянци. [525]
Беше застанал Приам престарял на свещената кула.
Той забеляза Ахила огромен, а всички троянци
бягаха в ужас от него, изгубили всякаква смелост.
С тъжна въздишка се смъкна от кулата той на земята,
силно извика на славните стражи при градските порти: [530]
„Дръжте отворени цели вратите, догдето не влязат
в нашата крепост войските, обърнати в бягство:
отблизо стръвно Ахил ги преследва; допускам, че зло ще се
случи!
След като зад крепостта се укрият и дъх си поемат,
пак затворете вратите, които тъй плътно прилягат. [535]
Плаша се да не нахълта в града ни мъжът смъртоносец.“
Стражата дръпна подпорите, бързо вратите отвори:
лъч за спасение бяха откритите порти. Отсреща
бог Аполон се затича от мор да запази троянци.
Право търчаха в тълпи към високия зид и към своя град от полето, покрити със пепел, терзани от люта [540]
жажда. А бурно Ахил ги догонваше с копие. Ярост
бясна в сърцето му вреше. И той се стремеше към слава.
Щяха ахейци да вземат и високопортната Троя,
феб Аполон да не беше подтикнал към бой Агенора, [545]
син Антеноров божествен, герой безупречен и силен.
Богът му вдъхна юначност, застана наблизо до него,
скрит зад прочутия дъб и забулен в мъгла непрогледна,
за да отблъсва от него жестоките, гибелни Кери.
Щом Агенор забеляза Ахил, градове разрушаващ, [550]
спря и зачака; сърцето му лудо започна да бие.
Тежко въздъхнал, той каза на свойта душа благородна:
„Горко ми! Ако побягна пред мощния син на Пелея,
както се юрнаха всички към Троя, от ужас обзети,
той ще ме сграбчи и обезглави като жалък страхливец. Ако ли аз ги оставя да тичат сега пред Ахила, [555]
после самичък се втурна далече от яката крепост,
право в полето троянско 265 265 Полето, което се намира между Троя и планината Ида, а не полето между Троя и Хелеспонт, в което се водело сражението. и стигна най-сетне със мъка
в Ида и там се укрия из нейните урви и храсти;
след като аз се изкъпя в реката и смъкна потта си, бих се по тъмно завърнал отново в свещената Троя. [560]
Ала защо се вълнува душата ми с мисли такива?
Той ще ме види, щом хукна далеч от града из полето,
ще ме подгони с нозете си бързи и сам ще ме хване.
Няма тогава да бъда спасен от смъртта и съдбата: всички човеци Ахил надминава по своята сила. [565]
Трябва сега да се срещна със него край градската крепост: сигур и той има тяло, от острата мед наранимо,
само една е душата у него и смъртен го смятат
хората, но Олимпиецът Зевс го венчава със слава.“ [570]
Тъй рече и се приготви да чака Ахила Пелеев,
че във сърцето си храбро желаеше да се сражава.
Както пантера излиза от гъсти планински усои
срещу ловеца направо и никак не трепва духът й,
в бяг се не впуска, когато лай кучешки вече дочува; [575]
ако ловецът със копие или стрела я улучи,
даже пронизана, тя в своя бяс не напуща борбата,
без да разкъса ловеца или пък сама да загине;
тъй Агенор богоравен, отличният син Антеноров,
не пожела да избяга, преди да се бие с Ахила. [580]
Сръчно намести пред себе си щита, всестранно закръглен,
с копие той към героя замахна и викна гръмливо:
„Ти се надяваш, пресветли Ахиле, в душата си горда
днес да разсипеш на пепел града на юначни троянци.
Много ще има, глупако, ти още да патиш за него! [585]
Сбрани сме ний многобройни и силни троянски смелчаци
в битка да браним родители мили, деца и съпруги
заедно с Троя. А ти ще намериш тук своята гибел,
въпреки че си безстрашен и дързък в сражения воин.“
Каза и острото копие метна с ръката си тежка [590]
и под едното коляно улучи Ахила в пищяла;
грозно дрънчене издаде оловният нов наколенник,
медното копие мигом отскочи, щом в него удари,
без да пробие, че божият дар задържа острието.
Втори нападна синът на Пелей Агенора божествен, [595]
но Аполон му не даде сега да спечели прослава —
той Агенора измъкна, покри го с мъгла непрогледна,
после го прати, съвсем непокътнат, далече от боя.
Богът с лукавство отвлече Ахила встрани от троянци:
уподобил се по всичко на смъртния вожд Агенора. Бягаше Феб пред Ахила, а той го преследваше вихром; [600]
дълго го гони така из полето, богато с пшеница,
все към Скамандър дълбоковъртопен насочвайки бога,
тичащ наблизо пред него и тъй го подмамващ със хитрост
да се надява Ахил, че с нозете си в миг ще го стигне. [605]
В същото време троянци безредно побягнаха с радост,
в градската крепост стълпени: градът се изпълни с войници.
Вече не смееха вън от стените на Троя да спират,
да се изчакват и питат кой жив е успял да избяга,
кой е погинал във боя. В града се завтурна възрадван всеки троянец, когото нозе и колени спасиха. [610]