Чад Оливър - Ветровете на времето

Пролетта и бейзболът… как всеки следобед играеше до тъмно, докато не виждаше топката надолу по поляната в края на улицата. Гори и потайни зелени пътечки… как увисва по върбите над потока, как лови раци под камъните. Септември и футболът… със съзнанието, че си добър, със съзнанието, че момичетата те наблюдават, чудесните, страхотни, тайнствени момичета, и мечтата, че някак някой ден ще се ожениш за едно от тези момичета и тогава, естествено, всяка нощ ще бъде празник и животът ще бъде вечно хубав.

След това всичко бледнееше. Колежът представляваше само един безцветен спомен за кафе, мазни яйца и скучните монотонни гласове на преподавателите. Спомняше си как един некадърник на възраст прочете стихотворение от Сандбърг и после мърмореше:

— Стихотворение ли е това? Ако това е стихотворение, то аз съм Херкулес!

А Том искаше да надене леопардова кожа, да дойде в клас, да подскочи и да каже:

— Това е стихотворение и аз съм Херкулес!

Само дето никога не го направи.

В медицинския институт беше по-добре, изследванията бяха събудили интереса му. Лабораторията го вълнуваше… Господи, та той работеше по цели нощи. Но Джоу искаше пари, а това означаваше върволицата от пациенти с протекли носове в кабинета му, милионите, милиарди протекли носове и безкрайни следобеди…

Беше ли различен? Беше ли изключителен? Или това се случваше на всеки американец? Той се опита да се сети за някой от хората, които познаваше и който да е щастлив, наистина щастлив. Изглежда, че веднага, щом започнеш да опознаваш човека по-добре, откриваш, че той мрази работата си или я търпи, но му се ще да избяга… къде?

А после Колорадо и фантастичните седмици в пещерата, където петима мъже бяха спали петнадесет хиляди години. И разказът, чудният разказ за един кораб, който достигнал звездите и търсил, търсил…

Това се оказа най-интересното нещо, което някога му се е случвало. И сега дори то бе завършило с провал, а този провал беше нещо лично и ето ги тук — трима скитници в един мотел се наливаха с алкохол.

Нлесин почти привършваше втората бутилка и млясна с уста. Имаше още една-две капки в нея, но твърде малко, за да му свършат работа. Въпреки това той завинти капачката плътно.

— Ще го запазим за по-късно — промърмори той и отвори третата бутилка.

Уес внезапно скочи от леглото.

Той се вторачи в двамата мъже до него — беше напълно трезвен.

И изпълнен с надежда.

Може би…

— Почакайте — прошепна той. — Почакайте…

След това — кафе, спорове и още кафе.

След това — неспокоен сън.

И накрая, след решителна схватка на сутринта с пържени яйца с бекон и още кафе, остана да направят само едно нещо. Трябваше да се върнат в Колорадо, и то бързо.

Същия този следобед те тръгнаха, по „Сепулведа“ към международното летище и се качиха на двумоторен самолет за Денвър. Полетът беше неспокоен и само разбърка стомасите им. В Денвър наеха кола и се отправиха за Лейк Сити, като влязоха в него през заледения проход Слъмгълиън.

Изкачването нагоре по планината покрай заледения поток беше мъчително, но те едва ли забелязваха снега, вятъра и лютия мраз. Премръзнали, със зачервени лица и развълнувани, те се изкатериха в скалния заслон и почукаха на вратата.

Отговор не последва.

— Ние сме, по дяволите! — извика Нлесин на лортански. — Пролетта е дошла, знаем си, че ще ви се прииска да излезете и да си наберете диви цветя. Хайде навън, свадливи старци!

Вратата бавно се отвори и там се показаха Уийк, Хефидж и Црига със заредени оръжия.

— Чудесно посрещане — забеляза Нлесин, като влизаше в пещерата. — Вашата радост от нашето завръщане дълбоко ни трогва.

Уийк го сграбчи за рамото.

— Не си играй с нас, човече! Какво открихте? Бързо!

— Не можем да построим кораб — каза Арвън. — Невъзможно е.

Лицето на Уийк посърна.

Црига седна на пода.

Хефидж дори не мигна.

— При все това отложете за малко самоубийствата — прибави тихо Нлесин. — Мисля, че имаме шанс и можем да благодарим на Уес, че се сети за нещо, което ние всички глупаво недогледахме.

Той се ухили.

— Да, неизвестният пришълец може да се довери на него .

Уийк се обърна към Уес.

— Но какво…

— Почакай…

Арвън отиде бързо до петте ниши, издълбани в скалата. Застана на колене и започна да рови из камъчетата, мръсотията и клонките, които се бяха натрупали.

— Не го виждам — прошепна той.

— Чудесни домакини — промърмори Нлесин и се присъедини към него.