Чад Оливър - Ветровете на времето

Той дори не я чу.

— Би трябвало да те напердаша здравата или нещо подобно, но не си заслужава труда.

— Моля те, дай ми цигара.

— За теб ще има кой да се грижи. Няма за какво да се тревожиш.

— Уес, не те разбирам.

— Няма значение.

— Уес, ще повикам Хорас. Имаш нужда от лекар. Изглеждаш… ужасно. Виж какво, не можем ли да обсъдим всичко това? Не сме в средновековието. Ние сме разумни хора.

Уес се обърна и излезе.

— Уес!

Той излезе от един чужд дом навън, под едно чуждо слънце.

Не чувствуваше нищо, не виждаше нищо.

Качи се в стария форд, излезе на улицата на заден ход и потегли без посока.

Когато дойде на себе си, караше по булевард „Олимпик“ и плачеше. В устата си имаше цигара, тя беше изгоряла докрай, обгорила бе устната му. Изплю я навън от прозореца, без да я докосва с пръсти.

Отмина една пресечка. „Вермонт Авеню“… Търговската част на града. Нямаше представа как бе стигнал дотам, пък и не го интересуваше. Направи три десни завоя, после ляв и потегли в обратна посока към „Санта Моника“.

Спря пред един магазин за спиртни напитки и купи три бутилки шотландско уиски „Бяло конче“.

— Ще празнувате ли? — попита продавачът.

— Да. Моят дебют.

Отново в колата. Отново към „Бевърли Глен“ и оттам към „Сънсет“. Надолу по „Сънсет“ сред потока от коли.

Мотелът.

Слезе, почука на вратата на стаята.

Никакъв отговор.

Почука отново.

— Аз съм, Уес — каза той. — Отворете вратата, по дяволите.

Вратата се отвори бавно и там се появи Нлесин с оръжие в ръка.

— Натисни спусъка — промълви Уес. — Моля те.

Нлесин го изгледа, огледа се нагоре и надолу за полицаи и после го пусна да влезе.

— Страхувах се, че сте си отишли — каза Уес.

— Ти ни взе колата, приятелю…

И тогава Нлесин забеляза лицето му.

— Уес… Какво се е случило, човече?

— Светът просто свърши без време. Надявам се, че ще ви допадне идеята да се напием, защото мразя да пия сам.

И тогава запасът му от думи се изчерпа. Срути се върху леглото. Не можеше дори да заплаче.

Арвън внимателно затвори вратата.

Докосна рамото на Уес.

Той заговори на собствения си език, но онова, което казваше, можеше да бъде разбрано навсякъде, на какъвто и да е език.

— Хайде — каза Нлесин, когато тишината стана непоносима. — Отвори бутилката, Арвън.

Очилата на Уес бяха паднали, но в този момент той нямаше нужда от тях.

Уискито се плъзгаше в гърлото му като топло масло, но на него му беше студено, студено като в бездната между световете.

Заеха се с първата бутилка с непоклатима решителност, но вечерта настъпи, докато да я пресушат.

Оттук нататък беше ясно и лесно.

Отвориха и втората бутилка.

Уес им разказа какво се бе случило. Опита се да изглежда равнодушен към това, но не успя да заблуди никого, най-малко себе си.

Докато говореше, си мислеше:

„Какво ли се е случило на Арвън и Нлесин там, на Лортас? Точно това прогонва човека вън от него самия, дори към звездите. Не е възвишено, не е абстрактно. Това си е страх и самота, които никога не могат да бъдат забравени, независимо колко далеч ще отидеш, независимо колко дълго ще пътуваш.“

— Тост, джентълмени! — викна Нлесин. — За спасителите на вселената, героите на Космоса!

Пресушиха чашите.

И на Лортас еднакво тачеха момичетата (все същата стока на която и да е планета) — щастливецът Уийк и пламенните американски момчета.

Напредваха отлично и на Уес му поолекна. Но после неизбежното се случи: Арвън и Нлесин започнаха да си спомнят миналото. Скоро те вече се смееха истерично, потупвайки се един друг по гърба, изгубени сред отдавна отминали събития, в които Уес не участвуваше.

Той беше отново сам.

И започна да изтрезнява. От уискито само му прилоша. Той седеше на леглото и слушаше, вторачил поглед в стената.

Мислеше за своя живот.

Не му се понрави.

Не беше глупак. Знаеше, че си е изграждал твърде красива представа за Джоу, докато лежеше в онази пещера. Джоу не е била такава през всичките тези години. Но човек трябваше да повярва в нещо, трябваше да създаде дом…

Сигурно вината е била и негова. Беше луд по Джоу, необходимо му беше да я има. Той знаеше, че тя не желае да приеме неговия начин на живот, но не го беше грижа… тогава.

„О, ти си велик човек, Уес. Трикратно ура за теб.“

Спомни си Синсинати и себе си като момче. Снега през зимата и как се пързаля надолу по неравните хълмове, заобикаля дърветата и лети над черни дънери. Как се връща у дома и с усилие събува мокрите си обувки, как го боляха премръзналите му крака от топлината. Летните нощи… горещи и душни… как пускаше вентилатора да духа в лицето му и слушаше свирките на влаковете откъм „Норуд“. Всичко това изглеждаше отдалечено на милиони мили, милиони години…