Чад Оливър - Ветровете на времето

Щеше ли тя да го приеме отново? Искаше ли я той отново? О, чувствата още ги имаше, а той не е бил с нея цели две години. Просто да отиде до вратата…

Биха ли могли да започнат отново?

Уес знаеше отговора на този въпрос. Можеха да започнат отново — винаги може да се започне отново. Но как щеше да свърши?

Той знаеше отговора и на този въпрос. Той беше такъв, какъвто е, и тя беше такава, каквато е. Не се беше получило истински и никога нямаше да се получи…

Той продължи да стои неподвижно край плета.

„Ти, глупако, помисли си той. Чакаш я да излезе при теб.“

Ако тя го беше видяла, то не даваше никакви признаци за това.

Той не влезе.

Сенките се издължиха и се спусна нощ. Той видя осеяното със звезди небе над него.

— Сбогом, мое момиче — промълви той.

Качи се отново в колата и потегли.

Този път, когато пристигна в Санта Моника, той отиде в апартамента, където го очакваха Арвън и Нлесин.

— Привет! — възкликна Нлесин, като хвърли романа, който четеше. — На засада ли попадна, или нещо друго?

— Нещо друго — призна си Уес.

Арвън пое тежката стъклена бутилка и я разцелува.

— Получил си го!

— Готово е. Гарв казва, че е точно копие на онова, което му дадохме, за да го изследва. Надявам се, че е прав.

— Трябва да е прав — каза Арвън.

— Неизлечим оптимист — промърмори Нлесин, като потриваше плешивата си глава. — Вероятно не е толкова добро, колкото Нембутала.

Приготвиха си вечеря, Нлесин демонстрира своя новопридобит майсторлък със спагетите. Бяха хубави, виното — също, но те всички бяха необичайно унили.

Това беше краят на пътя.

— Отвратителна история — промълви накрая Арвън. — Събудихме се след петнадесет хиляди години в една каменна пещера в Колорадо точно когато се случи ти да се вмъкнеш там вътре в този заслон, за да се скриеш от бурята. Вероятно там вътре не се е появявало друго човешко същество, откакто сме заспали. И аз трябваше да те сграбча, да те уплаша почти до смърт и да объркам живота ти.

— Аз сам си го обърках — подчерта Уес.

— Може би. Но ние бяхме там и то след петнадесет хиляди години бяхме все още подранили. Сега съм убеден, че Земята е светът, който сме търсили — ти си така досущ като нас, Уес, че само почти идентични културни тенденции биха могли да доведат до създаване на нашите два народа. Но бяхме се провалили и изведнъж ти ни предложи своята блестяща идея. Като че ли ти си ни спасил, Уес, и при това си спасил далеч не само нас. Но…

Той замълча.

— Но сам ти нищо не получаваш — завърши Нлесин.

— Считам, че ми приписвате повече алтруизъм, отколкото ми е присъщ — каза бавно Уес. — Не съм направил това само от добро сърце. Не съм го направил нито пък заради тази прекрасна абстракция, наречена „свят“. Аз съм егоист, господа.

— А! Ти предлагаш цена — ухили се Нлесин, като че ли очакванията му най-после се бяха оправдали.

— Да.

Те мълчаха.

Уес си пое дълбоко дъх и каза:

— Идвам с вас.

Сега вече не бързаха, така че тръгнаха с кола на югозапад към Колорадо. През Аризона и Ню Мексико пътуваха нощем, а денем спираха в някоя туристическа хижа с климатична инсталация.

Лейк Сити се радваше на ежегодния си усилен сезон, тъй като рибарите пристигаха; мястото наистина беше далеч по-оживено сега, отколкото през зимата.

Оставиха колата край Пайн Мотел с бележка за Джим Уолс, който беше осребрил чека на Уес, когато той за пръв път се завърна от планината. После продължиха пеш под възхитителното слънце на Колорадо, край бистрите бързи води на Гънисън. Край тях се издигаха скали и ги примамваха с очарованието на далечината и свежата зеленина на боровете.

Отбиха се от главния път при потока и тръгнаха по тясната пътечка из храсталака. Край потока нямаше паркирани коли и това беше добре.

Продължиха нататък през долината, потънала в зеленина и златисти цветя, а водата ромолеше от дясната им страна. Когато пълзяха нагоре по планинската пътечка, Уес се улови, че поглежда към едно-две тъмни вирчета и си представя как пъстървите се спотайват там, разперили перки…

Продължиха да се изкачват сред прохладните борове и стройни трепетлики, а обувките им затъваха в джунгла от папрат и цветя. После смърчовете останаха зад гърба им и вече нямаше никакви дървета.

Докато завият за пещерата, те бяха вече доста изморени, а Уес бе разтревожен. Какво щеше да каже Уийк?

Нагоре към скалния заслон…

Вратата се отвори, за да ги пропусне.

Бяха отново в пещерата.