Чад Оливър - Ветровете на времето

Той дълго се заслушва в нощните звуци около себе си, звуците на една чужда планета, далеч от дома.

Беше късно, когато заспа.

На сутринта, когато слънцето се издигна над планините, те полетяха над местността, търсеха подходящо, потайно място за дългия сън, който им предстоеше. Спуснаха се надолу над потока, докато се озоваха сред величествена гора от борове и трепетлики, но не откриха нужното.

Нищо, не бързаха. В действителност те всички тайно се зарадваха на възможността да отложат за по-късно инжектирането на препарата. Ловиха риба и се излежаваха на слънце, дишаха свежия въздух, стараеха се да не мислят за мъртвата планета, в каквато един ден можеше да се превърне всичко това…

Но продължиха да търсят.

Арвън беше този, който попадна на скалния заслон. Беше тръгнал по едно отклонение на планинския поток и зейналата в скалата тъмна цепнатина се открои като черна рисунка върху бяла хартия. Той пропълзя вътре и със задоволство откри, че в дъното на пещерата има малък отвор.

Слезе бързо при хеликоптера да вземе електронна лампа и двамата с Нлесин се върнаха да огледат по-внимателно.

Пещерата не бе голяма — просто като стая в скалата. Надолу по една от стените се стичаше бавно вода, мястото беше влажно и неуютно.

По пода се белееха кости; някакво животно бе пропълзяло вътре, за да умре тук. Или пък е било убито от друго, което живее в пещерата и което навярно ще се завърне?

— Предполагам, че точно това ни е необходимо — каза Арвън.

Гласът му като че ли прокънтя в тишината.

— Чудесно — одобри Нлесин. — Гранитна спалня, осеяна със стари и нови кости. Точно за това винаги съм копнял. Знаеш ли някакви приказки за приспиване, Арвън?

— Няколко, но не са за деца.

— Благодаря много.

Извикаха другите и последваха две седмици усилен труд.

Изпразниха пещерата от всичко, което можеха да преместят, за да се предпазят в случай на земетресения. По същата причина изнесоха инструменти от хеликоптера и си издълбаха ниши в задната стена на каменната стая.

Поставиха навсякъде електронни лампи, които буквално бяха вечни.

Взеха препарата за съхраняване, с който всички кораби бяха снабдени, и напръскаха с него онова, от което смятаха, че ще имат нужда — дрехите, оръжията, записките си.

Необходима им беше врата, за да изолират каменната стая от пещерата, затова използваха вратата на хеликоптера.

Прекараха два дни навън, вършейки неща, които не бяха от първа необходимост. Нито един от тях не изгаряше от нетърпение да пропълзи в едно от каменните легла, за да заспи сред шепота на вековете в прахта…

Накрая не можеха да си намират повече оправдания.

Влязоха в пещерата.

Последното нещо, което Арвън видя, беше сребристият хеликоптер, който ги бе довел толкова далеч. Той остана там навън, перките му бяха неподвижни, а кабината — празна.

Когато тази врата отново, се отвореше, хеликоптерът щеше да представлява само купчина прах.

Вратата се затвори.

Хората заеха местата си за дългия сън.

Уийк стерилизира спринцовката. Той отвори бутилката от дураглас със собствен механизъм за замразяване, в която при температура, близка до абсолютната нула, се съхраняваше препаратът. След това напълни спринцовката.

— Ще трябва да употребим всичкия — промълви той. — Ще се стремим колкото е възможно по-надалеч.

— Докъде? Докога?

Гласът беше на Црига.

— Около петнадесет хиляди години.

Тонът на Уийк не търпеше възражения.

Петнадесет хиляди години…

— Хайде — подкани го Арвън. — Не искам да се замислям.

„Не искам да се замислям, че на никого, никога не му се е налагало да спи толкова дълго, за да си отиде у дома; да си мисля, че този свят може да представлява радиоактивен прах, когато се събудя; да си мисля, че се страхувам, страхувам…“

Иглата блесна и Уийк пристъпи към работа.

Црига беше пръв, тъжните му очи бяха уплашени, после започнаха да се затварят, да се затварят…

Хефидж бе сключил ръце в нишата, където си мислеше, че никой не може да го види.

Нлесин… Каза го:

— Не му се нрави тая работа на Нлесин.

Арвън… Беше скован. Опита се да се бори.

Видя как Уийк се инжектира. В стъклената бутилка бяха останали една-две капки — недостатъчно, за да се възползват от тях, недостатъчно, за да ги приспи дори за пет години. Видя как Уийк се усмихна горчиво, запечата отново ненужната течност, хвърли я на пода, където тя започна да изстива и температурата и постепенно да спада към абсолютната нула…