Чад Оливър - Ветровете на времето

Разговаряха рядко. Наблюдаваха търпеливо.

Когато вечерните сенки започваха да рисуват черни фигури по света, те кацаха с хеликоптера в закътани заливчета и се опитваха да спят. Но плавеите от реката не горяха добре и студът вледеняваше ръцете и краката им. Вътре в хеликоптера беше прекалено тясно, за да се спи.

В редките случаи, когато се хранеха, ядяха от синтетичните храни.

Брегът извиваше към изток и приличаше на език гола земя, който облизва развълнуваното море…

Ето.

Един огромен континент свърши и започна друг. Между тях имаше тясна ивица плитчина, виждаха се камъните по дъното на океана. Като че ли в действителност това е било една земна маса и някакъв веселяк великан бе плиснал няколко кофи вода в някоя падина, за да ги раздели.

Водата бе вероятно шестдесет мили в най-широката си част и в средата бе осеяна с малки островчета. Не беше непреодолима бариера; несъмнено имаше сезони, когато можеше да се премине от единия континент в другия по заледената повърхност.

Хеликоптерът се понесе с бръмчене и така премина от Сибир към Аляска над Беринговия проток, от Стария в Новия свят.

Зави обратно и се насочи на юг.

Имаше много сняг, но по-голямата част от земята не беше заледена. Всъщност приличаше много на онази, където се бяха разбили: главно тундра с огромни хълмисти пояси черна земя, обрасла трева и жилави храсти.

Откриха и нещо друго. Планинските вериги се издигаха от север към юг, което означаваше, че по техните склонове може да се пътува пеш без съществени затруднения.

— Странно чувство — каза Црига, като погледна надолу над рамото на Арвън.

— Кое? — попита Арвън, при все че знаеше какво има предвид момчето.

Црига махна с ръка неопределено.

— Всичко това там, долу. Ако Дериък е бил прав, тази част от света фактически не е населена с човешки същества. Само си помислете: милиони квадратни мили, които никога не са видели човека.

— Да — обади се Нлесин. — Бих ги нарекъл блажени мили.

Црига не му обърна внимание.

— Искам да кажа, ето ни нас, в действителност летим над един път, който хората някой ден ще поемат или точно в този миг са поели. Чудя се кои са те, как изглеждат. Арвън, мислиш ли, че ще видим някой от тях?

Арвън неволно потрепера. Очите на младостта бяха по-проницателни от неговите и виждаха по-надалеч.

— Не знам. Може би. Но смятам, че там долу човекът все още е рядко срещано същество. Вероятно ще имаме късмет да го видим.

— Мразя да излизам от кожата си на циник — каза внезапно Нлесин, — но, какво е онова долу, край езерото? Ей там, от дясната страна?

Хеликоптерът забръмча към едно гладко като огледало езеро. Беше облачно и видимостта беше лоша, но в тревата забелязаха тъмни фигури, които сякаш бяха застанали в определен ред. Бяха образували кръг, а няколко от тях бяха оформили редица, като че ли се подготвяха за бой.

— Уийк…

— Виждам ги. Хефидж, можеш ли да се спуснеш малко по-ниско?

Хеликоптерът се спусна надолу и се плъзна над езерото.

Сега видяха фигурите по-ясно, но те не бяха човешки. Бяха космати четириноги животни с рога. Те бяха застанали в кръг около телетата, които така бяха вън от опасност, докато биковете тръскаха глави и риеха мократа земя.

Стадо от по-дребни животни виеше безпомощно встрани, като гледаше към телетата. Те приличаха по-скоро на онзи вълк-куче, който бяха видели преди.

Много малко животни обърнаха внимание на странното сребърно насекомо, което бръмчеше над главите им. Бяха погълнати от собствените си дела.

Црига направи снимка — правеше това непрекъснато, откакто корабът се разби. Тя се проявяваше веднага във фотоапарата и той се ухили на изображението, като го вдигна, за да го видят и останалите.

Хеликоптерът се издигна отново високо в небето. Езерцето изчезна заедно с животните. Те скоро бяха заменени от други езера и други животни.

Панорамата под тях бе необятна — вода, зеленина и трева. Небето бе ясно, студено и синьо, със златисто слънце. Земята приличаше на пъстър килим, обагрен в различни цветове — кафяво, черно и зелено, опасан от кристални ивици вода и осеян с езера — сини огледала, отразяващи небето.

Като че ли следваха тревна пътека на юг. Какви ли животни бяха минавали по тази пътека преди тях и какви щяха да минат през идните векове?

Мракът се спусна рано и трябваше да се приземят.

Хеликоптерът докосна меката земя, перките се завъртяха по-бавно и спряха.

Хората излязоха и се ослушаха.