Чад Оливър - Ветровете на времето

— Не ти ще решаваш кой трябва да тръгне и кой да остане.

— Не съм решавал — произнесе бавно Уийк. — Те решиха.

Колрак кимна.

— Предвиждах това още когато Дериък заговори. Когато стигнахме в местното селище, започнах да уча езика. От моя страна това не е жертва, Нлесин. На тези хора са им близки нещата, в които аз вярвам — задружният живот, сливането с природата. Понякога си мисля, че сме забравили твърде много неща ние, цивилизованите хора. Искам да остана и да се опитам да заживея с тези неща отново.

Настъпи мълчание.

— А Лейджър? — попита Нлесин. — Не ми казвайте, че е станал набожен.

Уийк погледна кореспондента, който поклати глава.

— За Лейджър не е необходимо да изтъква мотивите си — подчерта Уийк. — Решението си е негово и честно казано, Нлесин, това не е твоя работа.

Арвън погледна Лейджър: раздърпан, заядлив, без приятели.

„Как малко понякога познаваме хората, помисли си той. Едно е да говориш на майтап за оставане тук заедно с другите. Друго е да го приемеш до края на живота си само с още един човек от собствения ти род.“

— Потегляме утре, ако дотогава успеем да сглобим хеликоптера — каза Уийк. — Трябва грижливо да опаковаме препарата, както и някои средства за съхраняване на вещите. Освен това ще имаме нужда от картите и няколко хранителни капсули. Ще вземем оръжието си. За нищо друго няма да имаме място. То ще остане за Колрак, Лейджър и племето.

Той замълча.

— Някакви въпроси?

Въпроси нямаше.

Заловиха се за работа.

Денят бе мрачен и печален, безформени сиви облаци покриваха небето от край до край. Вятърът беше непрестанен и студен, но не много силен.

Малкият лъскав хеликоптер, кацнал на земята край развалините на космическия кораб, приличаше много на странна рибка-бодливка, излюпена от хайвера на гигантската си сразена майка.

Стиснаха ръцете на всички — на Колрак, Лейджър и туземците, с които се бяха сприятелили. Нямаше кой знае какво да си кажат, а и надеждата им за успех съвсем не беше голяма. Някъде там горе ги очакваше Лортас, а и хиляди други светове, скрити под покривалото от сивота. Някъде напред ги очакваше… какво?

Те се натъпкаха в хеликоптера и затвориха вратата. Тя имаше сложен механизъм за затваряне, необходим при всички летателни апарати, използвани за изследователски цели. Хефидж пое управлението, а Уийк седна до него. Останалите се сместиха отзад.

— Докато никой не надебелее, ще я караме чудесно — обади се Нлесин.

Машината простена и подскочи пред удивените погледи на туземците. Тя ревеше, тресеше се и тътнеше. Перките на хеликоптера изсвистяха над главите им — сребърен кръг на фона на синьото небе.

Хефидж включи бустерите.

Отделиха се от земята. Хеликоптерът се разклати, пресрещнат от внезапен порив на вятъра, но скоро се стабилизира и започна да набира височина.

Арвън погледна надолу. Като че ли се взираше в бездната на времето. Ето ги туземците — облечените в кожи тъмни силуети на фона на зелената трева. Едно куче, което вече не даваше пет пари за тях, провесило нос към земята. Колрак и Лейджър, които махат с ръце. Само силуети сред хълмиста равнина: безстрашни, останали във времето и завинаги изгубени за тях.

Скоро дори останките от разбития кораб се загубиха от погледа.

Хеликоптерът се издигна високо над вятъра и се насочи на североизток. Под себе си видяха един свят, изпъстрен в зелено, кафяво и бяло.

Хефидж определи курса. Хеликоптерът се устреми някак нетърпеливо към една надежда, почти непостижима, и към една непозната земя, която един ден хората щяха да нарекат Америка.

Хеликоптерът приличаше на крехко насекомо, привличано от слънцето. Той бръмчеше над скалиста брегова линия, която граничеше със студено синьо море. Беше почти сам в небето, ако не бяха птиците, които го съпровождаха по на няколко мили, преди да изостанат.

Под тях се разкриваше дива пустош. Огромни ледени планини плуваха в морето — върховете им се издигаха високо и проблясваха на слънцето, а основите им представляваха зловещи тъмни сенки под повърхността на водата. Брегът беше скалист и пуст, не се виждаше нищо друго освен гнездата на птиците.

Не забелязаха никакви хора, нито кораби в морето.

Летяха дни и не видяха никакви животни.

Това беше една студена планета на мъртвите, дори нещо по-лошо от това. Смъртта напомня за живот, а беше трудно да си представиш живот по тези скали или в дълбините на това ледено синьо море.