Чад Оливър - Ветровете на времето

В първия миг… тишина.

След това… звуци: звуците на живота в тази пустош, звуците на един свят, който хората още не бяха опорочили. Ромон на вода в скалите, пръхтене от ноздри на животни, които не се виждаха, студен, пронизващ вятър, който идеше отдалеч, от много далеч…

Нощта се спускаше бързо, но имаше луна.

Арвън протегна измъчените си стави и почувствува как го изпълва необяснима радост.

— По дяволите! — възкликна той. — Отивам за риба.

Мълчание.

— Ще дойда с теб — присъедини се Нлесин.

Те приготвиха набързо въдици и някакъв кейк от отпадъци за стръв.

После, забравили за хеликоптера, те тръгнаха един до друг в нощта под слабото сияние на луната, към началото и края на времето.

Хеликоптерът летеше на юг — точица в самотното, покрито с облаци небе. И ето че сега видът на земята под въртящите се перки започна да се изменя…

Голата тундра, осеяна само от езера и ивици тъмнозелени дървета покрай речните долини, отстъпи място на гора от величествени иглолистни дървета. Хеликоптерът плуваше над море от зеленина, над прохладна гора, която ги канеше на мека сянка и влажни полянки от мъх.

Това беше един рай за ловеца, гъмжащ от дивеч: елени, сърни, диви патици. Ако сте кръжали в синьото небе над езеро в гората, значи сте чували плясъка на плоската боброва опашка във водата.

И вечната тишина на задрямалата гора, тишина, която пулсираше от живот, която не означаваше пустота, а беше смесица от птича песен, шума на боровете и туп, туп, туп — нечии дебнещи стъпки…

Сега имаше много храна. Те просто забелязваха своята плячка от въздуха, стреляха от хеликоптера и спираха за през нощта, а храната ги очакваше.

Веднъж им се стори, че са видели човек — тъмни очи се взираха в тях от един зелен храсталак. Когато провериха, вече го нямаше и не откриха никакви следи.

Веднъж забелязаха кълбо дим от въздуха, но когато стигнаха до огъня, посрещна ги само тишината.

Продължиха да летят на юг и земята под тях отново се променяше. След планинските вериги следваха високи равнини, отрупани с трева и цветя, които се полюшваха като развълнувано море.

Вече виждаха много животни: тежко пристъпваха слонове, тук-там диви коне, фантастични стада от огромни бизони, от които равнината бе почерняла мили наред.

Виждаха и хора — неясни силуети ловуваха на глутници като вълци, дебнеха стадата с вдигнати копия. Една вечер прелетяха над някакъв грубо направен подслон от кожи. Една жена търпеливо стържеше кожа с каменно оръдие, а едно дете я наблюдаваше съсредоточено.

Арвън се вторачи в тях и запечата завинаги образите им в паметта си.

„Ей, вие там, обърна се мислено към тях той. Ти, изморени ловецо, гладно дете, работлива жена! Знаете ли, че вие владеете един свят? Знаете ли, че хора като вас ще живеят и ще умират векове наред, а после ще бъдат изместени от хора, дошли с пушки от другата страна на океана, който на вас все още ви предстои да видите? Знаете ли, че владеете един континент, който един ден ще ви бъде отнет? Яж месото си, ловецо, и се смей, докато можеш! Утрешният ден ще бъде дълъг, но безкрайна нощ пълзи към вас от дълбините на океана…“

Хеликоптерът бръмчеше в небето над море от трева. След равнините следваше онова, което по-късно щеше да бъде източната част на щата Колорадо.

После се отправиха на запад към планините. Хеликоптерът намали скорост, подобно орел, който дири гнездо.

Агрегатите им бяха изтощени почти до крайност.

Кацнаха високо в планините, край мъничко ледниково езерце.

Едно пътуване бе приключило.

Първата нощ беше студена, а покривалото от звезди бе далечно и равнодушно. Спаха на завет край хеликоптера, тъй като нямаше дървета.

Арвън лежеше по гръб и гледаше звездите. Въздухът бе кристално чист и те се виждаха съвсем ясно. Ето там една синя, там една червена, там една, която като че ли трепти.

Той бе изживял по-голямата част от живота си, както повечето хора и това бе съвсем естествено. Дори изследванията в Космоса не винаги бяха изпълвали душата му с благоговение. И все пак колко странен бе животът, целият този живот! Това море от звезди, тези диаманти в ледена, черна вода. Той бе преплувал това море и знаеше, че тези звезди са могъщи слънца, а около много от тях се въртяха планети като родната му планета или като света, на който се намираше сега. Имаше ли някой човек някъде там, в този безкраен океан, който също да гледа някоя звезда в нощта?

Здравей, приятелю! Бъди щастлив!