Брайън Олдис - Деликатно затруднение

Пит стисна ръката на Макс:

— Всеки куршум ще бъде използван както трябва, Макс!

Той трепна. Може би беше просто страх от самия себе си…

Когато бъде далеч от тази ужасна жега, нахалните мухи, отвратителния прах и от тези немити дрипави приятели, щеше да задържи подаръка като символ на собствената си смелост и ще черпи кураж от него.

Излезе навън под лъчите на палещото слънце, там, където Роберта Арнъри стоеше и гледаше конвоя, сформиран за преминаване на граничната порта. Той я хвана за ръката.

— Ти знаеш, че трябва да вървя, Роберта, нали?

— Много са причините, които те карат да заминеш.

Това беше напълно вярно. Той се втренчи в ослепителната слънчева светлина и се опита да си спомни. Наистина между двата свята съществуваше омраза, но имаше област, където тя отслабваше и хората разчитаха един на друг. Под омразата се криеше нещо неопределено, почти любов и въпреки състоянието на война, в което се намираха, търговията до известна степен продължаваше и младежта не можеше да бъде заключена.

Всяка година „анархистите“, според последователите им, успяваха да пренесат през границата лекарства и медицински съоръжения, заплащани от господарите им. Това бяха пари на съвестта. Ала и омразни пари! Един знак, символ — никой не знае на какво, въпреки че беше важно, усещаше, че е важно, както сънищата, дори когато са безсмислени.

Сега се връщаше. Антонио може би беше прав. Сигурно повече няма да се върне в Третия свят, защото по-вероятно беше неговият свят да успее да го превърне в машина.

Но той трябваше да свидетелствува. Пит беше на шестнадесет години.

„Живот без водопроводна канализация, живот с полупразен стомах“ — искаше да се върне и да го разгласи. В това имаше някакъв особен аромат. И положително качество. Не е кой знае каква добродетел да си роден с бяла кожа, да си тъпчеш стомаха и да си служиш с гърне от фин китайски порцелан, когато разхлабителното подейства.

Той се чудеше как по-примамливо да прозвучи всичко това там, в огромния хигиеничен развъдник на Западната цивилизация — особено когато все още дълбоко в сърцето си копнееше за всичките му удобства и привилегии, за горещия душ всяка сутрин преди закуска.

Смешно наистина, но достатъчното си е достатъчно. И нещо повече, когато си помислиш какво причини чумата.

— Ти заминаваш, за да се видиш отново с баща си — постави диагнозата си Роберта.

— Може би. Ние в Америка се опитваме да скъсаме семейните връзки. Когато човек навлезе в религията, той за себе си разрушава светостта на семейството. Това дава кураж на хората да отиват на други планети или на местата, където ги изпратят.

Засрами се от казаното, но въпреки това мъничко се гордееше с него.

— Ето защо сте толкова нервни и през цялото време ви избива на война. Не сте били целувани достатъчно, когато сте били малки деца, нали така?

— О, при нас всеки е една самостоятелна единица! Животът не е толкова лош там, между колелата на прогреса, колкото си мислиш — изрече горчиво и я целуна — устните й миришеха на чесън.

Макс го потупа по рамото.

— Стига вече, бе приятел! Отиваш си вкъщи! Отиваш в чужбина!

Пит се качи на една магарешка каруца заедно с Уити Анархиста, който наскоро бе пристигнал с кораб на острова от Тунис. Той беше преминал в мистериозния Трети свят с камион, пълен с продукти. Но му го бяха откраднали в Нубийската пустиня, където бил повален от малария и дизентерия. Върнал се с празни ръце. Ала дланите им вече не бяха никак меки.

Пит стисна ръката на Макс. Дълго се гледаха безмълвно, докато каруцарят ръгаше животните да потеглят. В погледите им имаше привързаност, и то неумираща — Макс беше също един бъдещ екстремист. Но се долавяше и неумолимата враждебност, която волю-неволю възниква между тези, които имат, и тези, които нямат, някак си неизкоренима, по-силна от самите тях.

Двамата сведоха погледи.

Като се опита да скрие смущението си, Пит се огледа. През дългите дни на очакване бе опознал напълно селото, от църквата в единия му край до разпръснатите съборетини с кактусите между тях. Той вдишваше с наслада въздуха, тук му харесваше най-вече ритъмът на живот — забавен и муден. Така и най-бавните, и най-глупавите имаха шанс да оцелеят. А от другата страна на границата времето течеше прекалено бързо.

Копитата на магарето не вдигаха много шум по сивите камъни. Срещу тях се движеха други каруци, следвани от лениви кучета, които се притискаха до стените. У него възникна някакво отчаяно и същевременно въодушевяващо го чувство, че напуска тихото кътче на историята и се става световен двигател.