Робърт Стайн - Стой далече от мазето

— Помолих ви да не ходите в мазето — каза той тихо, кръстосвайки крака и облягайки се назад, така че кухненският стол остана опрян само на задните си крака. — Мислех, че съм пределно ясен.

Маргарет и Кейси се спогледаха. Най-накрая Маргарет каза:

— Няма повече да правим така.

— Но не може ли да ни заведеш долу и да ни обясниш какво правиш? — запита Кейси. Той още не беше облякъл тениската си. Стискаше я на топка върху кухненската маса.

— Наистина искаме да разберем — добави Маргарет въодушевено.

— Някой ден — каза баща им. Той върна стола обратно на четирите му крака и стана. — Ще го направим скоро, ясно? — Вдигна ръце над главата си и се протегна. — Трябва да се връщам на работа — добави той и изчезна във входното антре.

Кейси погледна нагоре към Маргарет и вдигна рамене. Баща им влезе отново в кухнята. В ръцете си държеше лабораторната престилка, която беше метнал върху парапета на стълбището.

— Как отпътува мама, всичко наред ли беше? — попита Маргарет.

Той кимна:

— Така мисля — отвърна той, навличайки престилката през главата си.

— Надявам се леля Елианор да е добре — каза Маргарет.

Отговорът на доктор Брюър прозвуча глухо, докато той нагласяваше престилката и стягаше колана.

— До скоро — каза той и изчезна в антрето. Двамата чуха, че затваря вратата на мазето зад себе си.

— Предполагам, че няма да ни накаже за това, дето ходихме долу — каза Маргарет, облягайки се на масата и подпирайки брадичката си с ръце.

— Предполагам, че няма — каза Кейси. — Той наистина се държи… странно.

— Може да е притеснен, че мама замина — каза Маргарет. Тя се изправи на стола и бутна Кейси. — Хайде, ставай! Имам доста работа!

— Не мога да повярвам, че растението ме сграбчи — каза замислено Кейси без въобще да се помръдне. — Не е нужно да ме буташ! — той се запъна, но се изправи на крака и се отмести от пътя на Маргарет. — Ще сънувам кошмари довечера — каза тъжно той.

— Просто не мисли за мазето — посъветва го Маргарет. Това е наистина безполезен съвет, каза си сама на себе си. Но какво друго можеше да каже?

Качи се в стаята си, мислейки колко много й липсва майка й. После в главата й отново изплува сцената в мазето, когато Кейси се опитваше да се измъкне от огромните ластари на увивното растение.

Полазиха я тръпки. Тя взе учебника си и се хвърли по корем на леглото, за да чете.

Думите на страницата обаче се размазваха, а пъшкащите дишащи растения продължаваха да изплуват пред погледа й.

Поне не сме наказани, че слязохме долу, помисли си тя.

Поне този път татко не крещя и не ни изплаши.

И в крайна сметка татко обеща скоро да ни заведе долу и да ни обясни върху какво работи.

Тази мисъл накара Маргарет да се почувства по-добре.

Тя се чувстваше по-добре до следващата сутрин, когато се събуди рано и слезе долу да направи закуска. За нейна изненада баща й вече беше слязъл да работи, вратата на мазето беше плътно затворена и на нея беше поставена ключалка.

Следващата събота следобед Маргарет си беше в стаята, лежеше в горния край на леглото и говореше с майка си по телефона.

— Наистина ми е много мъчно за леля Елианор — каза тя, въртейки бялата жица на телефона около китката си.

— Операцията не мина толкова добре, колкото се очакваше — каза майка й. Звучеше много уморено. — Лекарите казаха, че може да се наложи нова операция. Но първо трябва да възстановят силите й.

— Предполагам това означава, че няма скоро да се върнеш — каза тъжно Маргарет.

Госпожа Брюър се засмя:

— Не ми казвай, че наистина ти липсвам!

— Ами… да — призна си Маргарет. Тя вдигна поглед към прозореца на стаята си. На перваза на прозореца кацнаха две лястовички и така оживено записукаха, че отвлякоха вниманието й и тя не успя да чуе какво казва майка й по пращящата линия от Туксън.

— Как се справя баща ти? — попита госпожа Брюър. — Говорих с него снощи, но той само сумтеше.

— На нас дори не ни сумти! — оплака се Маргарет. Тя запуши ухото си с ръка, за да се отърве от писукането на птиците. — Почти не казва и дума.

— Той работи наистина много — отвърна госпожа Брюър. Маргарет чу в слушалката съобщение по високоговорител. Майка й се обаждаше от телефон в болницата.

— Въобще не излиза от мазето — оплака се Маргарет и това прозвуча малко по-огорчено, отколкото й се искаше.

— Опитите на баща ти са наистина важни за него — каза майка й.

— По-важни от нас? — извика Маргарет. Ядоса се на плачливата нотка в гласа си. Искаше й се да не бе започвала да се оплаква от баща си по телефона. Майка й си имаше достатъчно грижи в болницата. Маргарет разбираше, че не трябва да я кара да се чувства още по-зле.