Робърт Стайн - Стой далече от мазето

Чу пъшкане, после отново дишане.

Повдигна очи към високото дърво. Дългите му подобни на въжета ластари се бяха напрегнали. Бяха се втвърдили. Или така му се струваше?

Не.

Преди висяха свободно. Сега бяха изопнати. Готови.

Готови да го сграбчат?

— Кейси, побързай! — извика Маргарет, а гласът й прозвуча сякаш още по-отдалеч.

Той не отговори. Беше се съсредоточил върху тениската. Само на метър от него. Само на метър. Само на половин метър.

Растението отново простена.

— Кейси? Кейси?

Листата на цялото дърво потръпнаха. Само на половин метър от него. Почти стигаше.

— Кейси? Добре ли си? Отговори ми! Той сграбчи тениската.

Два ластара се извиха към него като змии.

— Ха! — извика той, парализиран от страх. — Какво стана?

Ластарите се увиха около кръста му.

— Пусни ме! — извика той, стиснал здраво тениската си с една ръка, избутвайки ластарите с другата.

Ластарите продължиха да го държат и нежно го пристегнаха.

Маргарет! Кейси се опита да извика, но от устата му не излезе и звук. Маргарет!

Той се разтресе силно, после се дръпна напред.

Ластарите продължаваха да го държат.

Не го стискаха. Не се опитваха да го задушат или да го дръпнат обратно.

Но и не го пускаха.

Усещаше ги топли и влажни по голата си кожа. Като крайници на животни. Не като на растение.

Помощ! Отново се опита да извика. Дръпна се още веднъж, като се наведе надолу и напъна с всички сили.

Никаква полза.

Бързо клекна, удари се в пода и се опита да се превърти.

Ластарите го държаха.

Растението въздъхна силно.

— Пусни ме! — извика Кейси, най-сетне възвърнал гласа си.

И после изведнъж Маргарет се оказа до него. Не я беше чул да слиза по стълбите. Не я беше видял да влиза в помещението.

— Кейси! — извика тя. — Какво… Маргарет зяпна от изненада.

— Не… не ме пуска! — каза й той.

— Не! — изкрещя тя и хвана единия от ластарите с две ръце. Задърпа с всички сили.

Ластарът се съпротивляваше отначало, но след това се отпусна.

Кейси нададе радостен вик и се измъкна от другия ластар. Маргарет пусна ластара, хвана Кейси за ръка и заедно се затичаха към стълбата.

— О!

Двамата спряха точно в дъното на стълбата.

Най-горе стоеше баща им, вперил поглед в тях, стиснал юмруци, с лице, сковано с гняв.

— Татко… растенията! — извика Маргарет. Той ги гледаше без да мига, със студен, гневен поглед. Мълчеше.

— То хвана Кейси! — каза му Маргарет.

— Само слязох да си взема тениската — промълви Кейси с треперещ глас.

Гледаха го и очакваха да помръдне, да отпусне юмруци, да отпусне напрегнатото си изражение, да каже нещо. Но той продължаваше да ги гледа с пронизващ поглед.

Най-сетне каза:

— Добре ли сте?

— Аха — едновременно отговориха и двамата, кимайки с глава.

Маргарет осъзна, че все още държи ръката на Кейси. Пусна я и посегна към парапета.

— Много съм разочарован от вас двамата — каза доктор Брюър с нисък равен глас, студен, но не ядосан.

— Съжалявам — каза Маргарет. — Знаехме, че не бива…

— Не сме пипали нищо. Наистина! — възкликна Кейси.

— Много съм разочарован — повтори баща им.

— Съжалявам, татко.

Доктор Брюър им махна с ръка да се качат горе и излезе в антрето.

— Мислех, че ще ни вика — прошепна Кейси на Маргарет, докато я следваше по стълбите.

— Това не е в стила на татко — прошепна му също Маргарет.

— Но миналия път, когато се доближихме до мазето, крещя — отвърна Кейси.

Двамата последваха баща си в кухнята. Той им направи знак да седнат на бялата маса и седна на стол срещу тях.

Очите му гледаха ту единия, ту другия сякаш ги изучаваше, сякаш ги виждаше за пръв път. Лицето му беше напълно безизразно, почти като на робот, нямаше и следа от някакви чувства.

— Татко, какво е това с тези растения? — попита Кейси.

— Какво имаш предвид? — попита доктор Брюър.

— Те са толкова странни — каза Кейси.

— Ще ви обясня някой ден — отвърна той с равен глас и продължи да гледа втренчено и двамата.

— Изглежда много интересно — каза Маргарет, напрегнато търсейки най-правилните думи.

Дали баща им се опитваше да ги накара да се почувстват неудобно, чудеше се тя. Ако беше така, добре се справяше.

Въобще не приличаше на себе си. Въобще. Винаги е бил много прям, помисли си Маргарет. Ако беше ядосан, казваше, че е ядосан. Ако беше разтревожен, казваше им, че е разтревожен.

Тогава защо сега е толкова странен, така мълчалив, толкова… студен?