Джон Стайнбек - Акулата Уикс

— Танцуваш ли, малката?

— Какво? — попита Елис.

— Ще танцуваме ли?

— Да танцуваме? — Елис го погледна със своите обещаващи замъглени очи.

Безсмисленият й въпрос му се стори изведнъж очарователен, шеговит и в същото време намекващ за нещо повече, което развълнува дори циничния Джими.

„Да танцуваме!“ Той си помисли, че тя попита: „Само да танцуваме ли?“ И въпреки придобития си опит, гърлото на Джими се сви, ръцете и краката му затрепериха, а по врата му нахлу кръв.

Елис се обърна към майка си, която грачеше като сврака за домашните си работи с мисис Бренън.

— Мамо, може ли да потанцувам? — попита тя.

— Разбира се — усмихна се Катрин и добави: — Повесели се поне веднъж.

Джими веднага разбра, че Елис танцува много лошо. Щом музиката спря, той каза:

— Искаш ли да излезем навън? Тук е много горещо. — И я поведе в училищния двор.

В това време една жена, която стоеше на входа на училището, влезе бързо в помещението и прошепна нещо на ухото на Катрин, която скочи като попарена и изтича на двора.

— Елис! — изкрещя тя с обезумял глас. — Елис, върни се веднага!

Когато от сянката на дърветата изплуваха двете фигури, Катрин се нахвърли върху Джими:

— А ти да се държиш по-далеч от нея, чу ли? По-далеч, защото иначе ще си изпатиш!

Цялата смелост на Джими се стопи. Той се чувстваше като дете, отпратено за наказание вкъщи. Мразеше се заради своя страх, но не можеше да го надвие.

Катрин поведе Елис в залата.

— Нали баща ти поръча да се държиш по-далеч от Джими Монро, а! — нахвърли се Катрин върху дъщеря си. Тя беше уплашена.

— Той ли беше?

— Разбира се, че той. Какво правехте там в двора?

— Целувахме се — отговори уплашено Елис. Катрин замръзна.

— Господи — промълви тя, — какво да правя?

— Лошо ли е това, мамо? Катрин поклати глава.

— Не, не! Разбира се, че не е лошо! — почти извика тя. — Но да не си посмяла да кажеш на баща си. Дори и да те пита, мълчи си. О, той ще полудее! Сега сядай до мен и да не си мръднала цяла вечер. И да не си погледнала този Джими Монро, разбра ли? Може пък баща ти нищо да не разбере. О, Господи! Надявам се, че нищо няма да научи.

В понеделник, когато слезе от вечерния влак в Сълинъс, Акулата Уикс се качи в автобуса и слезе на кръстопътя. Оттук пътят водеше право в Райските пасбища. Акулата стисна здраво стария си куфар и тръгна. Оставаха му само четири мили до вкъщи.

Нощта беше ясна, прохладна и звездна. От хълмовете се носеха тайнствени звуци, които го зовяха към дома. Те извикваха в него мечти и той вървеше, без да обръща внимание на пътя.

Акулата остана доволен от погребението. Имаше много красиви цветя. Плачът на жените и тържествената стъпка на мъжете, които изнесоха ковчега, предизвикаха в него тиха, непозната, дори приятна печал. Мъдрият църковен обред, който никой не разбираше и не слушаше, като упокой вля в душата и тялото му сладки тайнствени сокове. За него вратата на църквата се беше отворила за един час, след което се затвори. От краткото общуване с бога той отнесе силния, навяващ дрямка аромат на цветя и миризмата на благоухания. Беше се докоснал за миг до вечността.

Акулата не познаваше добре леля Нели, но погребението много му хареса. Роднините му се отнесоха с него с уважение и почит — явно по някакъв начин бяха подразбрали и подочули за богатството му. И сега, връщайки се у дома, той си спомняше за това и чувството на задоволство като че ли съкращаваше пътя му. Той бързо стигна до Райските пасбища и надникна в Универсалния магазин. Беше сигурен, че там ще намери някой, който да му разкаже за всички събития, станали в долината в негово отсъствие.

Алън, собственикът на магазина, знаеше всичко. При това той умееше да събуди интерес и с най-мъничката новина, като се преструваше, че не желае да говори повече за нея. И най-дребната клюка, разказана от стария Алън, предизвикваше необходимото вълнение в слушателя.

Акулата влезе в магазина. Старият Алън седеше на един стол с подвижна облегалка, а в очите му пламтеше любопитство.

— Чух, че си заминал — започна той с глас, който предразполагаше към необходимото доверие.

— Да, бях в Оуклънд — отговори Акулата. — Трябваше да отида на погребение. В същото време мислех да уредя и някои лични дела.

— Изкара ли нещо?

— Не знам какво да ти кажа… Интересувах се от една компания.

— Купи ли акции?

— Да, малко.

Двамата помълчаха.

— Нещо да е станало, докато ме нямаше? — попита Акулата.

Алън се опита да се престори, че не желае да говори по този въпрос. По лицето му се изписа почти естествено отвращение към неизвестната за Акулата клюка.