Джон Стайнбек - Акулата Уикс

Когато Акулата Уикс получи телеграма: „Леля Нели почина миналата нощ. Погребението в събота“, той седна на форда и отиде във фермата на Джон Уайтсайд да каже, че няма да може да присъства на събранието на общината. Джон Уайтсайд бе председател. Преди да си тръгне, Акулата се замисли за миг и каза:

— Искам да ви попитам какво мислите за компанията „Сейнт Джоуз Билдинг“?

Джон Уайтсайд се усмихна.

— Малко зная за тази компания — каза той.

— Аз имам тридесет хиляди долара, които ми носят само по три процента лихва годишно. Струва ми се, че ако преценя правилно, мога да получавам по-голяма печалба.

Джон Уайтсайд стисна устни и леко духна на показалеца си.

— Може би компанията си заслужава риска.

— О, не, не обичам подобни рискове — прекъсна го Акулата. — Ако не виждам реалната печалба в нещо, не се и захващам. Твърде много хора рискуват.

— Аз само така казах, мистър Уикс. Това, че компанията плаща толкова високи проценти, означава, че бизнесът им не върви толкова добре.

— Така или иначе, ще намина там — реши Акулата. — Отивам в Оуклънд на погребението на леля Нели и ще спра за час-два в Сейнт Джоуз. Ще намина и в кантората на компанията.

Същата вечер в Универсалния магазин на Райските пасбища се правеха нови предположения за богатството на Акулата, тъй като той беше успял да се посъветва с още няколко души.

— Във всеки случай трябва да кажа едно — заключи Алън, — Акулата Уикс си знае работата. Трудно се лъже. Той ще се посъветва с когото трябва, а и сам ще помисли преди да реши нещо.

— Да, бива си го — съгласиха се останалите.

Акулата замина за Оуклънд в събота сутринта, като за първи път остави жена си и дъщеря си сами.

А в събота вечерта Том Бренън отиде във фермата на Уикс, за да покани Катрин и Елис на танци в училището.

— О, не зная как би погледнал на това мистър Уикс — каза Катрин с треперещ от страх глас.

— Но той нали не ви е казал да не ходите? Така ли е?

— Да, но никога по-рано не е заминавал. Страхувам се, че няма да му хареса.

— Той просто не е мислил за това — уверяваше я Том Бренън. — Я се обличайте по-скоро.

— Да отидем, мамо — намеси се и Елис.

Катрин знаеше, че дъщеря й се съгласи да отиде на танци толкова лесно, защото беше много глупава, за да се страхува от баща си. А кой знае какво щеше да каже той. Катрин се ужасяваше, като си помислеше за седмиците мъчителни разговори, които щяха да започнат след неговото завръщане. Тя вече ясно чуваше гласа на мъжа си: „Не разбирам как реши да отидеш в мое отсъствие. Когато заминавах, аз смятах, че ти и Елис ще си гледате работата. А първото, което вие направихте, беше да отидете на танци“. После щяха да започнат въпросите: „С кого танцува Елис? Какво й каза той? Ти защо не чу? Ти трябваше да чуеш“. Акулата нямаше да се сърди. Но седмица след седмица щеше да говори непрестанно едно и също, докато Катрин не намрази завинаги танците. А когато настъпи определения ден от месеца, въпросите на Акулата ще бръмчат около нея като комари, докато той не се увери, че Елис не чака дете. Катрин смяташе, че заради едни танци не си заслужаваше да слуша упреците на Акулата.

— Да отидем, мамо — молеше Елис, — ние никога не сме ходили никъде сами.

Вълна от съжаление се надигна в душата на Катрин. Бедното момиче, то наистина никога не бе имало тайни. Елис никога не бе говорила с момчета, защото Акулата не я оставяше да направи и крачка без него.

— Добре — каза едва чуто Катрин, — ако мистър Бренън ни почака, ще отидем.

При мисълта, че ще накара Акулата да се безпокои, тя се почувства силна.

За селските момичета много голямата красота е пречка, подобна на недъгавостта. Когато момчетата гледаха Елис, гърлото им се свиваше, ръцете и краката им се вдървяваха, а вратовете им силно се изчервяваха. Нищо не можеше да накара младежите да заговорят или поканят на танц Елис. Напротив, пред нея те лудо танцуваха с не толкова красиви девойки, бяха шумни като деца и вършеха всякакви лудории. Когато Елис извръщаше поглед от тях, те я заглеждаха настойчиво, но в мига, в който отправяше поглед към тях, те по всякакъв начин се опитваха да покажат, че не забелязват присъствието ѝ.

Елис не познаваше красотата си, а по време на танците никой не я канеше.

Когато Катрин и Елис влязоха в училищното помещение, Джими Монро вече беше там, подпрян на стената. Той изглеждаше като въплъщение на изящното безразличие и великолепната скука. Панталоните му имаха двадесет и седем сантиметра ширина, а носовете на лачените му обувки бяха квадратни като тухли. Черна папийонка украсяваше бялата му копринена риза, а гладко сресаните му коси блестяха. Джими беше градско момче и той лениво се устреми към своята плячка. Преди Елис да свали палтото си, Джими вече беше при нея и с уморен тон, усвоен още в гимназията, попита: