Джон Стайнбек - Акулата Уикс

Постепенно в Райските пасбища се разнесе такава слава за разсъдливостта на Акулата, че вече никой не се решаваше да купи някаква акция, парче земя или кон, без да се посъветва с него. А когато се обръщаха за съвет, Акулата Уикс разглеждаше работата внимателно от всички страни и като преценяваше всичко, даваше разумен съвет.

След няколко години по главната книга можеше да се съди, че влагайки парите си разумно, Акулата бе натрупал сто двадесет и пет хиляди долара. А като виждаха, че той живее като бедняк, съседите му още повече го уважаваха: богатството не беше му замаяло главата. Да, Акулата беше умен. А жена му и хубавата му дъщеря все така се грижеха за зеленчуците и ги продаваха в Монтърей. Сам Акулата от сутрин до вечер работеше в градината.

Романтична любовна история в живота на Акулата нямаше. На деветнадесет години той покани здравото, яко момиче Катрин Мълок на три танца. По-нататък всичко мина гладко и той се ожени за нея, защото семейството й и всички съседи очакваха това. Катрин не можеше да се нарече хубава — в нея се чувстваше силата на обяздената кобила и пъргавината на млад лебед. След като се омъжи, тя като опрашено цвете загуби силата и свежестта си — лицето й се сбръчка, бедрата наедряха. Чакаше я новата й участ — на труда и грижите.

Акулата се отнасяше към жена си без нежност, но и без жестокост. Той я управляваше с мека непреклонност, като кон. Жестокостта и ласката му се струваха еднакво глупави. Никога не разговаряше с нея човешки, не споделяше своите мисли и надежди, не й откриваше своите неуспехи, никога не говореше с нея за богатството, което съществуваше само на книга, нито дори за реколтата на прасковите. А Катрин би се поразила и обезпокоила, ако й заговореше за тези неща. Нейният живот и без това беше достатъчно обременен с грижи, за да вниква още в работите и мислите на друг човек.

Мрачната къща на Уикс беше като кръпка в цялата ферма. Всяка година природата погребва в земята всичко, което не й е нужно, докато човекът дълго пази всякакви непотребни неща. В двора се търкаляха чували, вестници, парчета от счупени чаши и забъркани намотки тел. Нито цветя, нито трева имаше около къщата. Те не растяха тук, защото мръсотията и сапунената вода бяха направили тази земя безплодна и неприветлива. Акулата поливаше своята градина, но не виждаше никакъв смисъл да хаби чистата вода като я излива край къщата.

Когато се роди Елис, жените от Райските пасбища тръгнаха на тълпи към дома на Акулата, готови да възклицават: „Ах, какво миличко дете!“ Но когато видяха, че момиченцето е прелестно, те не знаеха какво да кажат. Всички „ах“ и „ох“, с които жените се надяваха да уверят младата майка, че ужасното същество в нейните обятия е човече и че то няма да бъде чудовище, загубиха всякакъв смисъл. При това Катрин гледаше на детето без онзи престорен възторг, с който повечето жени обикновено се стремят да скрият своето разочарование. Когато тя видя, че момиченцето е красиво, душата й се изпълни със страх и лоши предчувствия. Чудната красота за Катрин криеше опасност. „Красивите деца — помисли си тя — обикновено стават изроди, когато пораснат“. Като помисли така, Катрин реши в себе си, че е предугадила коварните замисли на съдбата и с това е лишила същата тази съдба от нейното могъщество.

В първия ден, в който съседите посетиха Катрин, Акулата чу как една жена недоверчиво каза на друга:

— А момиченцето — да му се ненагледаш! Как стана така, че тя роди толкова хубаво дете?

Акулата влезе в спалнята и дълго гледа малката си дъщеря. После размишлява в градината. Детето наистина беше красиво. Глупаво би било да се мисли, че той или Катрин, или някой от роднините е имал нещо общо с красотата на детето: видът на всички беше много обикновен. Ясно беше едно — изпратена му е скъпоценна вещ, а защото мнозина жадуват да притежават скъпоценна вещ, Уикс трябва да я пази. Акулата вярваше в бога само когато смяташе, че бог мисли за него. Той така и не можеше да разбере това мъгляво същество, което вършеше всичко.

Елис растеше и ставаше все по-хубава. Бузите й пламтяха като алени макове, черните й коси нежно се виеха като папратови листа, а очите й криеха море от обещания. Когато някой надникнеше в замислените очички на детето, той неволно си мислеше: „Има нещо в тези очи, цял живот не можеш да ги забравиш“. Но после изведнъж Елис извръщаше глава и човек възкликваше: „Не, какво прекрасно момиченце!“

Акулата виждаше, че мнозина се възхищаваха от красотата на момичето. Той забеляза как мъжете се изчервяваха, когато поглеждаха Елис, а момчетата се биеха като тигри, ако тя беше наблизо.