Джон Стайнбек - За мишките и хората

Крукс я погледна безпомощно, после седна на леглото и се вглъби в себе си.

— Знаеш ли какво мога да ти погодя? — пристъпи тя към него.

Притиснал се до стената, Крукс сякаш започна да се смалява.

— Да, госпожо.

— Тогава знай си мястото. Толкова лесно мога да накарам-да те обесят, че дори няма да е интересно..

Крукс се бе превърнал в нищо. Нямаше личност, нямаше свое „аз“ — нищо, което да буди добри или лоши чувства към него. С беззвучен глас той каза само:

— Да, госпожо.

Един миг тя стоя над него, като че чакаше да шавне,. за да може пак да го шибне. Но Крукс седеше съвършено неподвижен, с извърнат поглед. У него нямаше вече нищо, което да бъде обидено.

После тя се обърна към другите двама. Старият Канди я гледаше, изгубил ума и дума.

— Ако се случи нещо с Крукс, ще те обадим — каза тихо той. — Ще кажем, че си го заплашвала.

— Кажете, дявол ви взел! — викна тя, — Никой няма да ви чуе, знаете го много добре. Никой няма да ви чуе!

— Права си — съгласи се Канди, — Кой ли ще ни чуе!

— Що го няма Джордж тука — изцвили Лени. — Ех, що го няма?

Канди се приближи до него.

— Не се тревожи — каза той, — Счу ми се, че момчетата се прибраха. Джордж сигурно е вече в спалното. — После се обърна към жената на Кърли. — Върви си сега — рече й спокойно. — Идеш ли си веднага, няма да казваме на Кърли, че си била тука.

Тя го изгледа студено.

— Не съм сигурна какво ти се е счуло.

— Ти по-добре не рискувай — каза й той. — Щом не си сигурна, побързай да се прибереш. Тя се обърна към Лени:

— Радвам се, че си понапухал Кърли. Пада му се. Понякога ми се иска и аз да го напухам.

След това тя се измъкна през вратата и изчезна в тъмнината на обора. Като мина край животните, чу се дрънчене на синджири, пръхтене, тропот на копита.

Крукс бавно излизаше от защитния пашкул, в който се бе обвил.

— Истина ли е това, дето го каза — че момчетата са се върнали?

— Разбира се. Нали ги чух.

— Аз пък нищо не съм чул.

— Вратата на обора се хлопна — отбеляза Канди и подаде глава. — Ама и тая жена си я бива — стъпва като котка. Навикнала е, не й е за първи път.

Крукс нямаше желание да говори за жената на Кърли.

— Време е май да си вървите вече — каза той. — Не ми се ще да стоите повече. Все пак негърът трябва да има някакви права, макар и да не са му приятни.

— Не биваше да ти надума такива приказки, кучката му с кучка! — изруга Канди.

— Няма нищо — отвърна мрачно Крукс. — Като дойдохте при мен на гости, накарахте ме да забравя някои неща. А това, дето го рече тя, е вярно.

Конете в обора запръхтяха, звъннаха синджири и се чу глас:

— Лени! Ей, Лени! В обора ли си?

— Това е Джордж — възкликна Лени и му се обади: — Тук съм, Джордж. Тук съм.

След секунда Джордж се изправи на вратата с неодобрителен поглед:

— Какво търсите тука? Не бива да влизате в тая стая.

— Казах им — рече Крукс, — но те влязоха.

— Защо не ги изрита?

— Е, чак пък толкоз — отвърна Крукс. — Лени е добро момче.

Сега се обади Канди:

— Ей, Джордж, да знаеш колко съм пресмятал, пресмятал! Така съм нагласил всичко, че и от зайците пари ще изкараме.

— Нали ви казах никому да не разправяте за това! — намръщи се Джордж.

— Никому не сме казали. .. освен на Крукс — виновно наведе глава Канди.

— Добре, тръгвайте сега — каза Джордж. — Ей, боже, човек не може да мръдне някъде за минутка.

Канди и Лени станаха и тръгнаха към вратата. В този момент Крукс извика:

— Канди!

— Какво?

— Нали помниш, дето ти казах — да помагам в работата?

— Да — отговори Канди. — Помня.

— Забрави го тогава — рече Крукс. — Все едно, че не съм го казал. Аз само се пошегувах. Не искам да ходя на никаква ферма.

— Добре, щом тъй си решил. Лека нощ.

Тримата излязоха и като минаваха през обора, конете взеха да пръхтят, синджирите им задрънчаха.

Крукс седна на леглото си, загледа се за миг към вратата, а после взе шишето с лекарството. След това измъкна ризата си отзад, отля от течността в розовата си шепа, бръкна под ризата и заразтрива бавно гърба си.

В единия край на големия обор имаше огромен куп прясно сено, а над купа, на стената, висеше четиризъба вила. Купът се спущаше като планински склон към другия край на обора, където все още имаше свободно място. Покрай стените бяха яслите, В боксовете се виждаха главите на конете.

Беше неделя следобед. Конете зобаха, каквото им бе останало от сеното, потропваха копита, гризяха дъските на яслите и се дърпаха на синджирите. Следобедното слънце се процеждаше през пролуките на дървените стени и се стелеше на ярки ивици по сеното. Във въздуха бръмчеха мухи, носеше се тяхното лениво следобедно „бъз-з-з“,