Катрин Сътклиф - Вярност

Бейзингстоук натисна един клавиш и звукът отекна из стаята. Когато вдигна отново очи към своята събеседничка, погледът му бе изпълнен с плам и лудост, също като на брат му.

— Трябва да разберете, скъпа, че такова лекомислено прекарване на времето просто не беше подходящо за един бъдещ херцог Солтърдън. Трябваше да се обучава на по-сериозни неща. Пази Боже един деветгодишен бъдещ херцог да не разбира в тънкости как се управлява имение, принадлежало на нашето семейство откакто Господ е създал Англия. Представяте ли си, че някога му завиждах заради факта, че докато аз скитах където си исках и с когото си изберях — стига да ми бе равнопоставен, разбира се, той се затваряше с баща ми, за да се превърне в мъж, преди да бе имал възможност да бъде дете. Единственото, което имаше значение, бе херцогската титла. Потръпвам само като си представя какво може да причини на когото и да било това бреме.

Стана от табуретката и пресече стаята, като се насочи към група столове край прозорците. Мария го последва на пръсти, за да не смути величественото спокойствие и тишината на строгото помещение.

Бейзингстоук спря пред някакъв завит с чаршаф предмет в тъмния ъгъл зад столовете. Внимателно повдигна лененото платно и разкри недовършен портрет на изумително красивия Бейзингстоук, застанал край един стол. На него седеше жена в широка червена рокля, но без лице.

— Брат ми, мис Аштън, или онова, което бе някога херцог Солтърдън.

Мария преглътна с усилие и поклати невярващо глава.

— Не може да бъде. Това там сте вие…

Събеседникът й застана до картината, зае позата на мъжа върху платното, поставил едната си ръка върху облегалката на стола, другата пъхнал небрежно в джоба на бричовете си.

Вперила поглед в потрета, младата жена се приближи към него, неспособна да се отдели от очите, които я наблюдаваха — дълбоки, страстни, едновременно пламенни и студени като острието на сабя.

Това не бяха милите очи на лорд Бейзингстоук! Нито пък беше негова опасната, каменна мъжественост на острите му черти. Но… те нямаха нищо общо и с човека, когото бе наета да гледа. Не, мъжът на картината не бе ни най-малко дивак или звяр, а олицетворение на изтънчеността.

— Жената — промълви тя, като си наложи да погледне недовършената фигура на стола. — Коя е тя?

За момент погледът на нейния събеседник се премрежи; той стисна челюсти и разтегна устни в усмивка, с която заприлича много на известния си брат.

— Скъпа ми мис Аштън, това е бъдещата херцогиня Солтърдън — красивата бъдеща съпруга… лейди Лора Дънсуърти Ронсъвил.

Върху инкрустираното със слонова кост писалище, на което бе изобразен фамилният герб на херцога, Мария направи последен опит да опише преживяванията си в едно писмо до Джон и в друго — до майка си, макар да знаеше, че никога нямаше да ги изпрати. Джон, разбира се, щеше да се развълнува много на всяка дума, която получеше от нея. Посланието й щеше да го окуражи, да го накара да повярва, че все още имаше надежда за него… за тях. Нямаше да се изненада дори ако той дойдеше в Торн Роуз, за да я убеди да си тръгне, да се омъжи за него… да прекара остатъка от живота си подобно на своята майка.

Младата жена смачка листа и го захвърли на пода. Защо не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху образите от картината? Онзи човек не беше звяр. Нито чудовище. Единствено олицетворение на власт и изтънченост… не, на крайна арогантност. Невероятно самоуверен мъж. Който освен това излъчваше такава мъжественост, че я караше да се чувства… как всъщност я караше да се чувства?

Напрегната, затаила дъх… това бе слабо определение. Очевидно беше глупаво момиче. Лудо дете. Баща й несъмнено имаше право.

От стаята на Солтърдън се носеха шумове от шетнята на Гъртруд, която се суетеше между масата и столовете, бършеше праха, нареждаше възглавниците, сменяше мръсните чаршафи. Тадеус и другият прислужник вече трябва да бяха изкъпали и облекли херцога.

Мария застана на прага и заоглежда ярко осветената стая, докато откри негово височество, както обикновено разположен до прозореца, да се взира през него. И както винаги след като го бяха къпали, в стаята се носеше ухание на виолетки.

Икономката вдигна поглед и се усмихна.

— Написа ли си писмата, скъпа?

Мария кимна и влезе в стаята. Поколеба се край тоалетната масичка, пренареди жълтите и пурпурните цветя в кристалната ваза. След това погледна неохотно към отражението си в огледалото. Жената, която стоеше насреща й, с големи сини очи, овално лице, обрамчено от сребристобели кичури и розова, леко нацупена уста, беше наистина почти дете, но не и жена, колкото и да се стараеше да се държи като възрастен човек.