Катрин Сътклиф - Вярност

Слугинята хлъцна.

— Не може да искати да опитати отново.

Мис Аштън започна да събира парчетата счупен порцелан, пръснати сред локви сапунена вода. Вдигна бръснача, повъртя го в ръката си и се обърна към херцога, който я наблюдаваше, присвил подозрително очи.

— Мисля, че не е искал да ми стори нищо лошо — заяви най-сетне тя с възможно най-твърд за дадените обстоятелства глас. Вената на врата й пулсираше, а гърлото я болеше така, сякаш току-що бе погълнала горящ въглен. Въпреки това се приближи предпазливо към своя пациент. — Струва ми се, че се е пробудил от… дрямката си и… се е уплашил.

Солтърдън я следваше с вълчия си поглед; горната му устна потрепваше леко.

— Когато страхът скове волята ни за живот, нашите реакции, колкото и да са човешки, понякога може да се окажат над способността ни да ги контролираме. Да вземем за пример мен самата. В някои моменти, когато негово височество опитваше да ме задуши, аз бях готова да сторя всичко, за да го възпра, дори да го нараня.

— Боже! — възкликна Тадеус. — Ти си не по-малко глупава от него.

— Не съвсем, Тадеус. Дори едно животно може да бъде убедено, стига да се действа с търпение и доброта. Разбира се негово височество не е животно, а човешко същество. Човек. Разумна, интелигентна личност, способна да действа с достойнството, сред което е родена.

Солтърдън насочи юмрука си срещу нея.

Младата жена отскочи, плъзна се на парче сапун и падна по задник така силно, че за момент занемя.

— От друга страна, я ми донеси въжетата, с които сте го връзвали преди. От време на време дори животните трябва да бъдат учени да уважават ръката, която ги храни!

Синините изпъкваха ярко на бялата й кожа. Бяха пет на брой, малки пурпурни кръгчета, четири от едната страна на врата й, а последното — от другата.

През последния четвърт час от стаята на негово височество не се бе чул никакъв звук. Слава Богу. Силата, която бе демонстрирала заради Гъртруд и Тадеус, я бе изтощила достатъчно, за да излезе от помещението под претекст, че трябва да смени мокрите си дрехи.

През последните трийсет минути се бе люляла напред-назад на стола пред огледалото на тоалетната масичка и бе наблюдавала как се подува вратът й. Бе изпробвала стотина извинения за това, защо трябва да напусне Торн Роуз и да се върне в бащиния си дом. Тази мисъл обаче бе достатъчна, за да прободе сърцето й със смразяващ ужас.

Нямаше съмнение, че в такъв случай щеше да прекара следващата година от живота си на колене, за да проси прошка от Бога, задето бе опозорила баща си.

Кое щеше да бъде по-голям ад? Да остане в Торн Роуз… или да се върне в дома си?

Най-сетне събра достатъчно смелост, за да влезе в стаята на Солтърдън.

Той стоеше неподвижно на стола си пред огъня, с привързани към страничните облегалки китки. Тадеус се суетеше наоколо, пъхнал ръце в колана на широките си панталони, с разпилени върху челото червеникави коси. Щом я видя, спря да се движи и се вторачи в нея.

Едва тогава забеляза Бейзингстоук, застанал край прозореца с кръстосани пред гърдите ръце. Беше свалил сакото си и останал по добре ушитата си риза. Погледна я, извил нагоре едната си вежда; устата му бе събрана в мрачна линия.

Мария докосна врата си, като премести поглед от него към брат му, който продължаваше да се взира в пламъците. Дали се бе оттеглил отново обратно в своя собствен ад?

Господ да й е на помощ, но се надяваше да е така.

— Мис Аштън — произнесе тихо, меко, съчувствено Бейзингстоук.

— Недейте — възкликна дрезгаво тя. — Страхувам се, че отново ще ме обземат емоциите. А в такъв случай не съм в най-добрата си форма.

Младият мъж се приближи до нея, подпря брадичката й с показалец и повдигна леко главата й на една страна.

— Копеле — промърмори под носа си той, а след това се опита да смекчи гнева си с една невероятна усмивка. — Знам, че това надали ще ви утеши кой знае колко, но ако негово височество бе с всичкия си, никога нямаше да се случи подобно нещо. Макар да бе донякъде безцеремонен в сърдечните отношения, никога не съм чувал да е наранявал физически някоя жена. Можете да си поплачете, разбира се. Това няма да развали ни най-малко мнението ми за вас.

Мария поклати глава в знак на отрицание, макар очите й да започваха да се изпълват със сълзи. Не смееше да премигне, иначе щяха да покапят. Малко хора обаче се бяха отнасяли към нея толкова мило и с такова съчувствие. Само това бе достатъчно, за да я съкруши.