Катрин Сътклиф - Вярност

— Божке! Той пак започна! Помощ! Някой да помогне! Той съ нахвърли върху мис Аштън! — изпищя от прага Гъртруд.

Мария заби нокти в ръката — в менгемето — което не й даваше да диша.

— Пусни я! Престани! Ще я убиеш!

— Проклето копеле, убиец! — извика Тадеус и опита да отдели пръстите на херцога от врата й.

— М-моля ви — успя да прошепне най-сетне младата жена, като насочи с усилие поглед към очите му; те вече не бяха празни и безволеви, а побеснели от гняв, по-ужасни от всичко, което бе виждала досега. — Ваше… височество… моля ви…

Очите се разшириха за момент, после се присвиха. Изсъска през зъби нещо, което наподобяваше „Азмишакапреклецвет!“. Пръстите му отслабиха натиска си; той я разтърси, сякаш бе коледна гъска, готова за печене.

— Не… разбирам… — опита да извика тя, преди да я разтърси отново; този път толкова силно, че стъпалата й се отделиха от пода, а светът се ограничи с очите му, които гледаха убийствено.

— Копеле! — извика отново Тадеус и се спусна към ръжена.

Гъртруд се разпищя и хукна към него, като размахваше ръце. Двамата се сблъскаха толкова силно, че се стовариха на пода, сред сапунената вода и разбития порцелан.

Вкопчила ръце в дланите на Солтърдън, Мария опитваше да съсредоточи вниманието си колкото се може по-спокойно в лицето му. Невъзможно! Мили Боже, щеше да умре. Той щеше да я убие. Същият човек, на когото бе опитвала така всеотдайно да помогне и в когото дори бе започнала да се влюбва (глупаво, умствено недоразвито, ненормално и наивно дете!), я усмъртяваше със собствените си ръце, като същевременно се опитваше непохватно да изговори нещо.

— Аз… миша… ка… прекле… цвет! — извика отново той.

Мария положи всичките си сили, за да се концентрира върху устата му, тъй като погледът й започваше да се замъглява бързо.

Привлече я още по-близо, толкова близо, че вече усещаше дъха му по болезнено пламналата си кожа, той изръмжа мъчително бавно:

— Аз… мириша… като… проклето… цвете!

А след това с рев, по-скоро животински, отколкото човешки, херцогът я пусна. Тя полетя върху Гъртруд, която междувременно бе успяла да се надигне на ръце и колене, и се стовари на пода.

Младата жена пое с пълни гърди въздух; за един изпълнен с ужас момент той обаче като че ли не искаше да влезе в гърдите й, но след това нахлу като вряща течност в дробовете й и раздра гърлото й като бръснача, който още в началото на тази сцена бе полетял в един от ъглите на стаята.

Засипваше я хаос от звуци, усилван още повече от бученето в ушите й. Викаха жени, чупеха се стъкла, Тадуес псуваше.

Някой извика името й.

— Мис Аштън? Мис Аштън? К’во да прайм сега с него?

Мария опита да се изправи до седнало положение, притиснала длан към устата си от страх да не се разкрещи — очевидно закъсняла реакция — или да не се разплаче, което правеше винаги, когато бе уплашена или ядосана. Кръвта бучеше като хиляди пчели зад носа и в ушите й.

— К’во шъ кажете да го прайм сега? — чу се отново гласът. Този път позна, че принадлежи на икономката, но все още не можеше да фокусира погледа си. Стаята тънеше в мъгла, сред която се носеха напред някакви разляти форми. До слуха й достигна и някакво ужасно ръмжене като от ранен вълк. — Мис Аштън?

Мария успя да се надигне на ръце и колене, като се олюляваше напредназад, докато светът придоби формата на самотна фигура, просната на пода с разперени крайници, затиснати от Тадеус и още неколцина слуги.

— Стола — успя да произнесе тя и се разкашля силно в дланта си.

Поставиха херцога отново на стола му. С паднали върху небръснатото лице коси, с хищнически оголени зъби, нейният господар не сваляше изгарящия си поглед от лицето й и ръмжеше:

— Коя… по дяволите… си… ти?

Тадеус й помогна да се изправи. Подкрепяна от ръката му, обгърнала талията й, младата жена продължаваше да притиска длан към гърлото си и да поема мъчително една след друга глътки въздух. Малко по малко мозъкът й започна да функцуионира нормално и шокът й започна да се измества от гняв.

— Ваше височество, херцогинята ме нае за да…

— Махай се… оттук! — извика Солтърдън и се огледа за нещо, което да счупи.

Покрита със сапунена пяна и със скърцащи от водата обувки, Гъртруд се спусна към нея.

— По-добре го остави, моме. Той шъ съ успокои в крайна сметка…

— Не, няма да го оставя! — отговори разгорещено Мария, отблъсна Тадеус и се приближи към своя повереник, стиснал с всичка сила страничните облегалки на стола си. — Очевидно негово височество е преценил, че трябва да счупи легена с водата, Гъртруд. Би ли била така добра да ми донесеш друг?