Катрин Сътклиф - Вярност

— Елате при нас — предложи той и посочи към един от съседните столове край огъня. — Там сте доста самотна, а и е по-студено.

Младата жена взе куките и преждата и се приближи до посочения стол, като спря само колкото да оправи одеялото върху краката на херцога. Щом се настани на тапицирания с кожа стол с висока облегалка, изпита силно желание да вдигне стъпала към огъня, за да ги стопли. Естествено не го направи.

Бейзингстоук я наблюдава известно време, след което се обърна отново към брат си. Заговори тихо, безпристрастно, сякаш вършеше нещо съвсем нормално.

— Жена ми ти праща много поздрави. Племенниците ти също. Питър става на пет години утре. Кийт проходи миналата седмица. Баба, както обикновено, се моли за пълното ти оздравяване. Страхувам се, че силите й намаляват с всеки изминал ден; паметта й също не е такава, каквато беше. Духът й обаче е все така силен.

Гостът се приведе напред, подпрял лакти върху коленете си.

— Кажете ми, мис Аштън, мислите ли, че ни чува?

Мария остави плетката си, вдигна поглед и го премести бавно първо към лицето на Солтърдън, а след това — към брат му.

Той обърна глава.

— Защо ме гледате така? — попита тихо той.

— Трудно ми е да си представя…

— Че сме еднакви ли? Да, сигурно е така. Кажете, мис Аштън, брат ми плаши ли ви?

— Понякога.

— Несъмнено прислугата също е помогнала за това с разказите си, нали?

Младата жена стисна дланите си, отпуснати в скута. Синята прежда се разпиля между пръстите и по коленете й. Бузите й започнаха да горят, гърлото й се сви.

— Не беше само прислугата, сър.

— А, предполагам, че имате предвид нашите гостенки, дамите Дреймонд, за които не може да се каже, че са дипломатични. — Стисна устни и повдигна дебелите си вежди. — Ако дори сега се появи възможност за брак с брат ми, бас държа, че ще скочат върху нея като изгладнели кучета върху мъртъв плъх. Трябва да добавя, че самата виконтеса би била щастлива при мисълта да… забавлява херцог Солтърдън, стига да й се удаде… Виждам, че не сте убедена. — Младият мъж стана от стола си и й предложи ръката си. — Елате, мис Аштън. Елате, елате. Ценя верността и стриктното придържане към вашите задължения, но се съмнявам дълбоко, че той би направил някоя беля за няколкото минути, през които ще отсъстваме.

Мария остави неохотно ръкоделието си и го последва.

Докато се движеха из галерията, Бейзингстоук сочеше ту един, ту друг от портретите по стените; образите на неговите прадеди бяха запечатани завинаги върху платното с маслени бои. Минаха покрай тристагодишни вази и вековни мебели, чиято прекрасна повърхност бе скрита под стотици слоеве потъмнял пчелен восък. Погледът й продължаваше да се стрелка към нейния събеседник. Високата му фигура, безупречното облекло, всичко напомняше по-скоро провинциален благородник, отколкото един от най-изтънчените английски аристократи. И освен това…

О, но той беше невероятно красив!

Влязоха в някаква стая, осветена единствено от оскъдната дневна светлина, която се промъкваше през редицата масивни прозорци на отсрещната стена.

— Милорд — промълви младата жена, докато обхващаше с поглед невероятното помещение с ламперия и постлан с плюшени килими под.

В центъра имаше пиано. Абаносовата му повърхност блестеше под кристалните полилеи над главите им.

Бейзингстоук се приближи до инструмента и прокара леко длан по полираното дърво. За момент лицето му придоби измъчено изражение. Ръката му се сви в юмрук. Когато заговори отново, гласът му прозвуча напрегнато и дори грубовато.

— Имало едно време, мис Аштън, един изключително надарен младеж, роден с рядък талант — да чува музика в съзнанието си, невероятна музика, достойна за най-великите майстори. От най-ранна възраст той изгарял от желание да вдъхва живота на тази музика… да я изкарва навън, така да се каже. Късно нощем той ставал от леглото си и идвал тук — когато всички други спели — и прекарвал часове пред това пиано, а нотите бликали от пръстите му към клавишите.

Бейзингстоук седна на широката табуретка пред инструмента, леко разкрачил крака, и пръстите му полетяха по клавишите, без да ги докосват.

— Аз понякога се промъквах на верандата, затварях очи и, обгърнат от мрака, слушах. И, изпълнен със завист се питах, защо аз също нямам такъв талант.

— За негово височество ли говорите? — попита Мария.

— Трудно е за вярване, нали, мис Аштън? Трудно е да си представи човек, че онзи мъж, или онова, което е останало от него, някога е бил музикален гений.