Катрин Сътклиф - Вярност

Носът й беше безупречен, устата, невероятно примамлива, се усмихваше тъжно. И за капак на всичко това — чист, абсолютно безцветен тен. И все пак… тя беше почти дете, по детски наивна и невинна.

Проклети да са тези очи заради техния страх и съчувствие. Проклети да са.

— Какъв прекрасен ден, ваше височество! Пролетта е вече близо. Слънцето най-после започна да топли, небето е абсолютно чисто. Ако можех, щях да ви отнеса сама до онова езеро. Вижте, някой кара лодка там… някой арендатор, може би. Сигурно лови риба за вечеря.

Мария стана от пейката и заобиколи грациозно масивния бряст, край който бе стояла и чела. Въздъхна доволно, като се наслаждаваше на топлия ветрец в лицето си, вперила замечтан поглед в лодката и рибаря.

— О, сър, ако само можехте да видите водата. Плиска се в малката лодка и блести като кристал. Човек ще каже, че плува не във вода, а в слънчева светлина. Вижте небето, толкова е ясно, а хълмовете изглеждат като заспали.

Мария подпря гръб на дървото и се заслужа в шума на ветреца, който преминаваше през голите клони. Той си играеше с косите й, които тази сутрин бе пуснала свободно, и завираше няколко дълги кичура в лицето й. На един клон се показа катеричка и скочи на земята, само на няколко крачки от младата жена. Тя хлъцна радостно и, като се приближи до херцога, седнал в инвалидния си стол и вперил неподвижния си поглед в далечината, постави длани върху широките му рамене и се надвеси към ухото му.

— Имаме си гостенка — прошепна тя. — Не е ли великолепна, сър? Такава пищна опашка… почти толкова пищна, колкото и онези ужасни сестри Дреймонд, които продължават да опустошават килерите ви. Струва ми се, че никога няма да можем да се отървем от тях. Не и преди кочияшът да може да кара отново и да се откъсне от Гъртруд. Това изглежда е любов от пръв поглед, ваше височество. — Младата жена се усмихна. — През последните дни скъпата Гърти пее от сутрин до вечер. Ех, любов, любов. Смайващо е какво може да направи любовта с човешката логика.

Посочи към катеричката.

— Вижте как ни гледа, сякаш сме някои натрапници. Ще проверим ли колко е смела?

Мария се засмя и пристъпи нерешително към косматото зверче, което я наблюдаваше без да мига, вдигнало неподвижно рижата си опашка.

— Приятно ми е да се запознаем — изрече младата жена и се поклони леко от кръста.

Катеричката се изправи още повече и наклони на една страна глава.

Мис Аштън се усмихна и се отпусна на ръце и колене; светлата й коса се разпиля от раменете и се разстла върху покритата със сняг земя.

— Скъпа госпожо катеричке, изглежда ви се танцува. Аз, разбира се, нямам нищо против, но първо ще трябва да ме научите.

Животинчето отметна глава, скочи върху ствола на дървото и след миг вече беше на най-ниския клон, откъдето започна да крещи гръмогласно нещо, без да отделя поглед от своята събеседничка.

— Мила госпожо катеричке, страхувам се, че ще се посрамя, ако този танц изисква да се покатеря на дървото!

Тя се изправи със смях и изтупа полепналите по дланите й листа и треви. Катеричката скочи стреснато на по-висок клон. Едва тогава Мария усети някакво раздвижване зад гърба си. Обърна се бавно и първото, което видя, бе чифт излъскани до блясък, високи до коленете ботуши. След това вдигна постепенно поглед; пред нея стоеше висок мъж в безупречно облекло, с изумителни сиви очи, които я наблюдаваха недоумяващо и същевременно — развеселено.

Младата жена хлъцна. Тези очи й бяха познати, както и благородното чело, буйната коса, макар и по-къса, дори може би и устните. Тези устни обаче не изглеждаха така мрачно; бяха извити толкова дръзко, че бузите й се изчервиха.

— Мис… Аштън? — изрече непознатият с толкова изтънчен и любезен тон, че младата жена изгуби ума и дума.

Новодошлият протегна ръка.

— Да ви помогна ли да се изправите или да клекна до вас?

— О! — Прие покорно предложената ръка и се изправи с усилие, като настъпи полата си, по която бяха полепнали треви, листа и пръст. Направи истинско шоу, докато се изтърси, след което отстъпи и възнагради непознатия с извинителна усмивка и толкова достойно вдигане на брадичката, колкото позволяваше дадената ситуация. — Аз съм мис Аштън — заяви най-накрая тя.

— Точно от това се страхувах — промърмори в отговор новодошлият, като я оглеждаше съсредоточено и дори — раздразнено. — Та вие сте дете, за Бога. За какво е мислила тази жена?

— Тази жена ли?

— Херцогинята, разбира се.