Катрин Сътклиф - Вярност

— Нищо чудно, че лорд Бейзингстоук се изуми, когато ме видя — заразсъждава на глас тя. — Аз наистина съм дете. За какво е мислела нейно височество, когато ме е наела?

Гъртруд се спусна към нея, а парцалът за прах се замята като знаме в ръката й.

— Ти си една добра душа, скъпа, а туй й е най-нужно на нейно височество. Човек, изпълнен със състрадание и разбиране.

Мария се приближи до прозореца, постоя за момент така, вперила поглед в хълмовете насреща, след което го насочи към своя повереник. Образът в съзнанието й имаше изсечени като от гранит черти и изгарящи сиви очи. Сега вече знаеше какъв е бил някога негово височество.

— Гърти, Бейзингстоун е красив мъж, не мислиш ли?

— Не й по-красив от Солтърдън — заяви гордо слугинята и плесна във въздуха с парцала.

— Чертите на Бейзингстоун са прекрасно оформени.

— Както бяха… съ… на негово височество.

— Усмивката му е мила и искрена.

Гъртруд спря да бърше праха и отвърна замислено:

— Признавам, че „мила и искрена“ не описват точно усмивката на херцога. По-скоро — развратен и дързък. Двамата може да си приличаха като две зърна в една бобова шушулка, но като характери бяха съвсем различни — като деня и нощта.

— Така казваш ти — отвърна разсеяно Мария, заобиколи стола на болния и се взря в лицето му, скрито под неподдържаната брада. Прокара леко пръсти по рамото му. — Ако се вярва на онова, което чух, настоящата му маска би му подхождала най-много, и въпреки това… може ли, какъвто и да е, да бъде такъв ловък манипулатор и хедонист; така описват негово височество всички, които са му били близки?

Младата жена се надвеси и се вгледа в сивите му очи. Почувства се като хипнотизирана от напрегнатия поглед, който сякаш бе вперил в нея. За разлика от този на Бейзингстоук, в неговия видя лудост, празнота, която щеше да унищожи с лекота способността му да съществува нормално в своето общество.

— Явно си живяла прекалено изолирано с твоя свят баща, щом не знайш какъв е отговорът на туй — отвърна Гъртруд. — Не искам да очерням името на негово височество, но „хедонистичен“ не дава и слаба представа за начина му на живот. Ако общественото положение не бе достатъчно да му даде онуй или онзи, когото пожелаеше, туй го правеше външността му.

— Не се учудвам — промълви замислено Мария, припомнила си как красотата на Бейзингстоук не й бе позволила да откъсне погледа си от него (да не говорим за неприятните дами Дреймонд) през последните дни.

— И въпреки това негово височество е стигнал дотук — каза на себе си тя. Усети се, изправи рамене и се обърна към икономката. — Донеси ми гореща вода, сапун за бръснене и бръснач.

— К’во каза, момиче?

— Мисля да го обръсна.

— Но…

— Вече видях как би трябвало да изглежда и то не е това, което виждам в момента. Направи каквото ти казах, преди да съм се разколебала и да съм променила намерението си.

След десет минути Гъртруд се върна с желаните неща, поставени на поднос, и ги остави до мис Аштън. Вярната слугиня се суетеше като разтревожена квачка.

— Това е всичко — обяви Мария.

— Но, мис, когато опитахме да го обръснем и подстрижем преди…

— Моля те! И без това съм достатъчно нервна, скъпа Гъртруд.

Икономката изсумтя и напусна неохотно стаята, като си мърмореше под носа и кършеше ръце.

Младата жена започна да разнася топлата пяна по брадатото лице насреща си, по бузите, под носа, по брадата. Ръцете й трепереха. Първия път, когато бе бръснала Пол, го беше порязала. Не много, но достатъчно, за да го накара да охне изненадан и да я погледне толкова жално, че й се бе приплакало.

Внимателно, внимателно. Боже, спри треперенето на ръката й.

— Няма за какво да се нервирам — прошепна тя. — Единствено притеснението кара пръстите ми да треперят…

И смешното желание да видя лицето му, същото лице, което я бе омагьосало в мига, в който бе видяла брат му… от мига, в който бе съзряла лицето и на Солтърдън на онзи сватбен портрет.

Един мах с бръснача.

Дишай дълбоко.

Не толкова бързо.

Внимателно! Леко!

Докосвай съвсем леко, както те учеше Пол, и поддържай чисто острието.

— Тъпият бръснач ще разкъса кожата, а няма да я пореже — беше заявил брат й непосредствено преди да го пореже за втори път.

Мария затвори очи, преглътна с усилие и се помъчи да се успокои.

Ръката обхвана гърлото й така внезапно и буйно, че й причерня за момент. Опита да извика. Невъзможно! Не можеше да диша. Светът бе обвит в червена мъгла от болка и задушаване. Ръцете й се мятаха във въздуха. Ритна поставката и порцелановият леген полетя към пода и се разби с трясък.