Катрин Сътклиф - Вярност

— Чувала съм, че това подпомага кръвообращението — обясни тя.

Сега вече обхващаше с цяла длан мускулите му, като стискаше и отпускаше, докато плътта започна да се затопля в ръцете й. От време на време вдигаше поглед към лицето му.

— Светлината на огъня ти отива — заяви Мария. — Придава розовина на лицето и блясък — на очите ти.

Плъзна нежно длани по коляното му, обхвана здраво бедрото; дори там мускулите му бяха много силни.

В съзнанието й бавно се оформиха образите на Тадеус и Моли. Те се изправиха като два призрака, но не предизвикаха у нея страх, а онзи почти незабележим трепет и притеснение, които бе изпитвала за кратко в присъстието на Джон. Тогава бе позволявала на любопитството и въображението си да вземат връх — болезнен копнеж, дълбок и смущаващо животински, подобно на мъжа, който сега стоеше пред нея. Клепачите й натежаха, погледът й се отмести до устните на Солтърдън, после до собствената й ръка, поставена върху твърдото му бедро. Видя се отново застанала пред онази кухненска врата да наблюдава как две тела, лъщящи от пот на светлината на огъня, се мятат и се извиват върху масата… само че очите, които бяха приковани като магнит в нея, бяха на херцога… а жената, която стенеше от удоволствие под него беше…

— Мис Аштън?

Мария трепна и хлъцна от изненада.

Тадеус се показа на прага.

Младата жена притисна ръка към разтуптяното си сърце и извърна очи.

— Изплаши ме… да се появяваш така безшумно в тъмнината. За момент си помислих…

— Чи говореше той ли? — Тадеус хвърли поглед към господаря си. Усмихна се и пъхна палци в колана си. — Признавам, чи туй е малко вероятно.

— Имай вяра, Тадеус. Чудеса съществуват.

Младата жена се посъвзе от уплахата. Почти успя да се освободи от натрапчивия образ, както и от силното смущение. Изправи се, но откри, че коленете й се треперят.

— Дойдох за подноса от вечерята — обясни слугата.

— Моля те, предай на готвача моите поздравления. Яденето беше превъзходно. — Заобиколи стола на херцога, така че да я разделя от наблюдателния й събеседник. Смущението й нарастваше, тъй като той продължаваше да я оглежда настойчиво; очевидно неудобството й му доставяше удоволствие, също както бе станало предишната вечер. — Предпочитам да оставиш храната на Солтърдън. Може да опитам за последен път преди лягане да го накарам да хапне.

— Ти си същата кат’ другите — рече той.

— Другите ли?

— Онез’, дет’ идваха да съ грижат за него и мислеха, че могат да сторят онуй, дет’ не са успели да направят предишните. Той, разбира съ, беше по-различен тогава. В него все още имаше няк’во пламъче. Не че беше нещо повече от идиот и тогаз…

— Тадеус! — извика Мария. — Внимавай как се изразяваш…

— Туй е без значение. Дори да й все още жив, той няма акъл колкото една загубена гъска. Всичко, коет’ беше преди, съ изпари с онзи проклет удар по главата. — Мършавото му лице се изкриви от гняв и той се вгледа в своя господар. — Нищо не си спомня, не може да познай даже собствената си баба и брат. Не може нито да говори, нито да ходи. В продължение на шест месеца не й правил друго, освен да съ дави в собствените си лиги и да реве кат’ някой…

— Умолявам те — промълви младата жена, — спри да говориш тези ужасни неща!

— Това е истината. По-добре да го оставим да умре. Да го освободим от тази мъка, а и нас също.

— Възнамерявам да поговоря с херцогинята за това презрително…

— Тя няма да напрай нищо и знаеш ли защо? — Посегна към нейния поднос, но остави таблата на Солтърдън. — Защот’ не иска да разглася из цяла Англия в какъв безумник са й превърнал херцогът.

Тадеус тръгна към вратата, но спря насред пътя и погледна отново към своя господар. Очите му придобиха замислено изражение, а гласът му прозвуча по-тихо, уморено и някак си отчаяно, когато каза:

— Не трябваше да съ съпротивлява на проклетите бандити. Трябваше просто да им даде парите. И сега щеше да си бъде жив и здрав. Проклет глупак. Скапан герой.

И излезе от стаята. Мария се взира дълго след него. Очите й горяха, но не от гнева, който я бе обзел първоначално, а от тъга както за Солтърдън, така и за неговите приятели и близки. Съчувстваше на мъката им, да бъдат свидетели на постепенното прогресивно влошаване на състоянието му, на това как се превръща в своя собствена сянка, в очакване падането на меча, който ще пресече нишката на живота. Но кога щеше да стане това? Да, надвисналата смърт бе непоносимо бреме както за потърпевшия, така и за онези около него.