Катрин Сътклиф - Вярност

Защо не можеше да отдели погледа си от него?

Сега виждаше от негово височество единствено профила му, все така безучастен, докато той продължаваше да се взира вътре в себе си. Дълга мокра къдрица висеше неподвижно извън ваната.

Гъртруд нахлу в стаята.

— Свършихте ли, мис? Да викам ли момчетата да го вадят от коритото?

Без да може да отдели очи от самотния кичур, излязъл от ваната, Мария кимна.

— Да. Или по-скоро… не. Косата му… трябва да я измием.

— Какво шъ кажеш с нея да съ заема аз, скъпа? Струваш ми съ малко бледичка.

Икономката запретна ръкави и с големите си като на доячка ръце вдигна една кофа с вода и калъп сапун и започна да сапунисва главата на своя господар. В това време Мария остана на мястото си на стола, стиснала кесията, която вече бе образувала голямо мокро петно на полата й.

— Не може да съ каже, че помощникът не иска да съ грижи за него — обясняваше вярната слугиня, като втриваше пяната в косите на херцога. — Просто той не винаги приема благосклонно наш’те усилия.

— Негово височество има право да бъде ядосан.

Сега младата жена наблюдаваше спускащите се по голото му рамо сапунени мехурчета. Извърна поглед към прозореца и забеляза, че слънцето бе изчезнало отново зад купчина сиви облаци. Снегът нямаше да им се размине.

— Така е, но не виждам защо трябва да си го изкарва върху нас. Във всеки случай… — Гъртруд се наведе, вдигна кофа със студена вода и изля съдържанието й върху главата му. — Но туй вече й без значение. Бедничкият, май ни й изоставил духом, ако не още и телом.

В този момент внесоха закуската им. За херцога имаше студена овесена каша, а за Мария освен кашата — и чиния с намазани с масло кифлички и мед.

Мис Аштън погледна смръщено съненото момче, което беше най-много на нейните години, и заяви недоволно:

— Това няма да го бъде. Студена каша за негово височество! Не, сър. Отнеси го обратно…

— Той така или иначе няма да я изяде — обади се икономката, докато обвиваше с кърпа главата на своя господар.

— Нито пък аз — отвърна ядосано нейната приятелка. — Донесете му яйца на очи и шунка. И купа топла каша, ако обичате. Посипете я с бадеми и кафява захар, за да го подсилим малко. Май сте забравили, че все още ви е господар и следователно заслужава вашето уважение и лоялност. Или че някога е бил човек… не, че все още е човек, а не животно, колкото и страховито да изглежда или да се държи.

— Да, мис — отвърна момчето, очевидно смутено.

Едва след като слугата излезе от стаята, съпроводен от тракането на съдовете в подноса в треперещите му ръце, Мария обърна поглед към Гъртруд и откри, че в очите й блестяха сълзи. Беше притиснала главата на херцога към широката си гръд и галеше мократа му коса. Брадичката й потрепваше.

— Колко мъ й срам — обяви с несигурен глас тя. — Вече го бяхме погребали, а той все още диша.

— И повече да не чувам такива приказки — смъмри я строго Мария и поклати показалец. — Как би се чувствала ти, затворена в тялото си и неспособна да говориш, ако чуваш всичко, което се говори за теб и за очакващата те смърт?

— Божке — хлъцна икономката. — Мислиш ли, че ни чува?

— Фактът, че няма желание или енергия да говори не означава, че непременно е изгубил и способността си да чува. Не, Гъртруд, човек трябва да изтърпи онова, което му изпраща Господ. Може да се олюлее под бремето, което се е стоварило върху плещите му, но онзи, който вярва в Него, няма да бъде сломен. Нищо не може да прекърши човешката душа, освен тежестта на греховете и покварата. Аз… не знам що за човек е бил негово височество. Той единствен си знае каква война между доброто и злото се води в сърцето му, скъпа Гъртруд. Битката е между него и ангелите. Дали ни чува? Кой може да каже? Знам само, че благословените неща са дребните подаяния на живота, които ни отдалечават от нас самите, от нашите грижи и борби, и ни връщат към кръга от човешки интереси. Накратко, скъпа ми Гъртруд, отнасяй се добре с другите, и ще забравиш какво е съжаление.

Негово височество седеше край прозореца на стола с колела. С помощта на прислугата и в изпълнение нарежданията на Мария го бяха облекли с едни от най-хубавите му дрехи: фина бяла ленена риза и бели копринени чорапи, великолепни жълтеникави бричове и черни ботуши. Облеклото обаче висеше върху него и по това младата жена се убеди, че някога нейният господар е имал действително внушителни размери.

Този изтънчен тоалет обаче бе в ярък контраст с дивашкия му вид. Чиста и суха, тъмната му коса падаше на вълни и къдрици доста под раменете му и образуваше богат ореол около лицето му. Дълго неподрязваната брада прикриваше напълно долната част на лицето му.