Катрин Сътклиф - Вярност

Мария придърпа един стол до него, настани се удобно и опита да пробуди съзнанието му с яйцата на очи и пържената шунка.

— Една хапчица, сър — подкани го тихо тя. Приближи вилицата с хапка яйца до стиснатите му устни и се вгледа тревожно в празните му очи; в сивите ириси видя само отражението на прозорците. — Може би предпочитате овесената каша, сър. В нея има много масло, сметана и кафява захар. Със сигурност ще ви стопли. Ръцете ви са много студени.

Обхвана несигурно опакото на дланта му в ръката си и остана така, докато частица от собствената й топлина премина в него и загря леко кожата му, и дори още малко… защото неговата длан й се струваше толкова голяма в сравнение с нейната, също като на Пол — котва, за която да се задържи, когато вълните на унинието се надигнат, за да я погълнат. Само че ръката на брат й се бе разтваряла, за да обхване нейната, да я стисне, да й даде сила и кураж дори в последните му дни.

— Дори сега се срамувам, че той трябваше да ме утешава, вместо аз — него — заразмишлява на глас тя и стисна ръката му. — Този път ще се постарая да бъда силна, за да предложа на теб подкрепата и утехата, които бях прекалено слаба и уплашена да дам на Пол.

При тези думи направи отново опит да го нахрани. Негово височество продължи да се взира през прозореца.

Храната отдавна вече беше изстинала. Стаята бе изчистена безупречно, по всички маси имаше цветя, чийто аромат я обгръщаше като в уханен облак. Мария стоеше безмълвно до своя повереник, сините й очи се насочваха от време на време към него, докато съзнанието й се рееше неограничавано от нищо. Налягаше я умора, клепачите й натежаваха, не можеше да отдели погледа си от далечните хълмове насреща си.

Младата жена задряма и засънува Пол, легнал в леглото си с усмивка на лице, макар тялото му да си отиваше. В един момент той стана и заяви, че е излекуван и за да го докаже затанцува; краката му бяха здрави и силни като стволове. Внезапно се превърнаха отново в деца, тичаха по зелените хълмове, докато ги държаха краката, гонеха пеперуди и новородени агънца… Ох! Колко го обичаха само невинните деца и животни, толкова чиста душа беше Пол, лекуваше капризните и ранени души с усмивка и полагане на ръка, която, струваше й се, гореше с божествена, лековита светлина.

— Имай вяра и гледай към мен за надежда и кураж. Никога няма да те изоставя, сестричке — беше обещал като дете той.

Същото беше обещал и с последния си дъх, миг преди да премине прага на вечния живот и да попадне в гостоприемните обятия на Бог.

Събуди я накакъв шум. Мария отвори очи с разтуптяно сърце и разбра, че шумът бяха собствените й ридания. Стана от стола, приближи се до прозореца, притисна трескавото си чело в студеното стъкло, като наблюдаваше как дъхът й го замъглява и кондензацията поглъща отражението й.

Изправи рамене, вдигна брадичка и се обърна към своя повереник. Избърса припряно сълзите си и погледна към негово височество; той седеше все така неподвижно, а очите му… бяха насочени към нея.

Не, не към нея, разбира се. Тези стъклени орбити отразяваха вглъбен, тъжен и замислен поглед. Може би се взираше към хълмовете, които се виждаха неясно зад пелената на падащия сняг. Може би си спомняше как бе яздил бързо като вятъра на гърба на своите коне… или пък мечтаеше за някоя от красавиците, които някога бе прелъстил тук.

Но не гледаше към нея.

Приемеше ли това, трябваше да признае, че… звярът се събуждаше, че сигурността й и дори работата й в Торн Роуз съвсем скоро щяха да бъдат изложени на риск.

Мария отстъпи, но почти веднага се укори, че бе позволила собствените й проблеми да я обсебят така пълно.

— Какъв срам за мен — заяви на глас тя; посегна да оправи вълненото одеялце, метнато върху скута на Солтърдън, и да подвие краищата му под коленете на херцога.

След като свърши това колкото се може по-бързо, младата жена се отдръпна отново.

— Пол щеше да ми напомни мило, че колкото и тежък да ни се струва понякога животът, мнозина са още по-зле от нас. Че би трябвало непрекъснато да изброяваме нещата, с които сме благословени и да благодарим на Бога, ако имаме покрив над главата, достатъчно храна, добро или поне приемливо добро здраве, и приятели. Баща ми, от друга страна, би вдигнал ремъка на Божието възмездие и… — И потрепера. — Не, — додаде замислено младата жена. — Няма да говорим за това, ваше височество. Достатъчно е да се каже следното: добрият викарий вярва, че Божият начин да се справи с покварените души е като изсипе върху грешниците порядъчно количество болезнени наказания — ефикасни като дамгосване. Аз, от друга страна, вярвам, че Той е търпелив, мил и изпълнен с прошка, независимо какъв е грехът или греховете. Ръката му е винаги протегната за помощ. Единственото, което ни е нужно, ваше височество, е вяра и кураж, и разкаяние.