Катрин Сътклиф - Вярност

— Мили Боже, който си на небесата… ако ми помогнеш да се справя с тази задача, обещавам да… никога повече да не позволявам през съзнанието ми да се промъкне лоша мисъл за баща ми. Знам, че и преди съм давала подобен обет, но този път говоря наистина сериозно. В крайна сметка, правя всичко това единствено, за да помогна на майка си да се спаси от този кучи си… — Спря рязко, прехапа устна и додаде: — По дяволите. Ти сигурно не би поставил на изпитание човек с толкова благораден мотив…?

Сложи две орнаментирани кристални шишенца със соли за баня върху сребърен поднос, прокара нервно палец по изпъкналата буква „S“ и се приближи до коритото. Без да поглежда към водата, отвори капачетата и на двете и изсипа съдържанието им във ваната.

Незабавно се разнесе ухание на виолетки.

Младата жена си пое дълбоко въздух.

Пръстите й занавиваха сръчно ръкавите на блузата, докато стигнаха малко над лакътя — по-нагоре нямаше да бъде прилично. Предостатъчно беше, че щеше да натопи длани във водата, в която киснеше някакъв непознат! Отпусна се бавно на колене край коритото, вперила поглед в неподвижните черти на своя повереник. Натопи една кесия във водата, а след това я изцеди.

Но не правеше нищо друго, освен да се взира в това лице, което изглеждаше по-скоро животинско, отколкото човешко, изгубено сред тъмната грива, която се бе накъдрила от влагата. Не можеше да превъзмогне неволното си любопитство, липсата на човечност у него едновременно я отблъскваше и привличаше.

Челото на Солтърдън беше широко, веждите — черни и дебели, разположени над хлътнали очи с цвят на студена пепел. Носът, високите скули и устата бяха твърди и силни, но устните отдавна бяха изгубили способността и желанието да се усмихват.

— Здравейте — произнесе тихо Мария, без да изпуска от поглед тези очи, лишени от каквото и да било изражение. — Тук ли сте, ваше височество? Можете ли да ме чуете? — Предпазливо прокара мократа кесия по челото му — бързо и припряно, като веднага отдръпна ръка, после повтори движението, вече по-бавно, по бузите, докосна леко посивелите му напукани устни. — Аз се казвам Мария, ваше височество. Дойдох да ви помогна. Можете ли да ме чуете? — попита по-настойчиво тя. — Жив ли сте още? Ще ми дадете ли някакъв знак? Нещо, по което да разбера, че сте тук? Потрепване на окото, присвиване на устните?

Нищо.

Отпусна се върху петите си, хваната за ръба на ваната, и се вторачи в неподвижното му лице. Малко по малко водата изстина, кожата му изгуби розовия си цвят и стана отново бъзкръвна, подобна на мрамор, по-нечовешка и плашеща.

— Глупаво момиче, какво става с теб? — смъмра се Мария и се зае да търка дългите му тежки ръце. — Никога не съм била от онези, които се плашат от собствената си сянка, а ето че сега съм застанала на колене и се моля, като в същото време треперя. И защо? Ако се отнасяш човешки към един див звяр, и той ще започне да ти се подчинява. А това тук не е животно, а човек.

По кесията се стичаше вода и падаше върху широката му гръд. Дланта й приличаше на детска до неговата. Явно някога е бил много силен мъж и, ако се вярва на Гъртруд, дамите не са можели да устоят пред чара му.

Младата жена се засмя на себе си, отмести поглед, върна го отново към него. „Дамите не можели да устоят на чара му?“ Защо, нямаше и представа. В тази особа не забелязваше и намек за величие или маниери. Предполагаше, че дамите от неговата класа ценят аристократичната външност, достатъчно приятна и красива, за да накара дори най-капризната госпожица да припадне от възхищение — както бе брат й, пленил сърцата на всички млади жени в селото.

Видът на херцог Солтърдън беше плашещо внушителен, точно обратното на Пол. Но не трябваше да забравя, че, докато негово височество й бе непознат, с брат й я бе свързвала голяма близост. Беше зървала в един или друг момент от живота си мъжественото му тяло, следователно нищо у него не й се бе струвало непознато или плашещо… за разлика от Джон Рийс, единствения мъж, към когото бе изпитвала привързаност и която би могла евентуално да прилича на любов. Добрият, милият, верният Джон… ако се бе съгласила да се омъжи за него, сега нямаше да се намира в тази странна ситуация, едновременно хипнотизирана и отвратена от този човек, пълна противоположност на всичко, което бе смятала за приемливо у едно човешко същество.

Отдръпна се от коритото, запъти се към един стол край камината и се отпусна на ръба му. По ръцете й се стичаше вода. Тялото й трепереше, огънят обаче не успяваше да се пребори със студа в помещението.