Катрин Сътклиф - Вярност

След като привърши с тоалета си, Мария, облечена с бяла нощница, седна пред огъня в стаята си, за да изсуши на умиротворяващата му топлина мокрите си коси, които се виеха около лицето и по раменете й. Разсеяно прокарваше четката през светлите кичури, а умът й препускаше от Пол към Джон /тази вечер щеше да му пише отново, може би този път щеше да намери верните думи, които да предадат обърканите й емоции/, от баща й към майка й; вероятно в този момент тя, както всяка друга вечер, падаше на колене заедно със своя съпруг и се молеше да й бъдат простени всяка недостойна мисъл или действие през деня.

Откакто бяха порастнали достатъчно, за да разбират разликата между добро и зло, Мария и Пол правеха същото, заедно със своите родители, докато коленете ги заболят, вратовете им се уморят, а свещите изгаснат, удавени в собствения си разтопен восък. Брат й се молеше страстно, с вяра в молитвите, с вяра, че те ще променят нещо. В същото време тя го бе наблюдавала с ъгълчето на окото си и се молеше това мъчение в божието име да свърши по-бързо. Не беше заставала на колене, за да се моли, откакто бе напуснала бащиния си дом и нямаше да го направи, въпреки угризенията на съвестта и чувството за вина, които я измъчваха.

Мария въздъхна и довърши чая си. Както бе обещала Гъртруд, напитката й бе помогнала да се отпусне, беше й подействала приспивно. С усилие се надигна, взе една свещ и се запъти към стаята на Солтърдън. Постоя малко на прага, докато очите й привикнат с разкъсвания от трепкащото пламъче полумрак.

Приближи се на пръсти до леглото; подгъвът на нощницата се плъзгаше по глезените й.

Херцогът, в чиста нощница, лежеше по гръб в чистите чаршафи, а тъмните му коси се бяха разпилели върху възглавницата. Както винаги, очите му бяха отворени. Дланите му лежаха кротко върху гърдите.

Младата жена се надвеси над него, взря се в лицето му, прибра една тежка къдрица от челото и оправи завивките около раменете му. При това движение ръката й остана дълго в контакт с челюстта му. Оказа се, че брадата му съвсем не беше чак толкова остра, както си бе мислила, а мека и гъста, и блестеше като бронз на слабата светлина.

Допря страхливо пръсти до клепачите му, затвори ги и ги задържа така, докато ръката й пое от топлината му, а от свещта покапа горещ восък върху другата.

— Приятни сънища, ваше височество — промълви едва чуто тя, отдръпна длан и се вгледа съсредоточено в очите му, които си останаха затворени.

Може би това бе ефект от потрепващата светлина на свещите, но на нея й се стори, че суровите линии край очите му се смекчиха, дълбоките бръчки между дебелите вежди се изгладиха и дори бузите му порозовяха едва забележимо.

Това със сигурност бе плод на въображението й.

Нощта напредваше.

Той лежеше в масивното си легло с колони и се взираше в тавана. От време на време погледът му се преместваше към далечната врата, открехната колкото да позволи на светлината на свещите да навлезе в тъмната му стая. Оттам понякога се дочуваше слаб шум като от потракване на стъкло или плискане на вода. На прага се появи сянка, а след това изчезна.

Той преглътна и си наложи да огледа стаята, която се бе променила толкова много след нейното пристигане. Изглеждаше отново голяма и годна за живот. Потопените в чаши зюмбюли пръскаха наоколо ухание — слабо, но прекрасно. До обонянието му достигаха и други аромати; те нахлуваха от време на време през полуотворената врата на нейната спалня, типично женски аромати: розова вода, парфюмиран сапун.

Обърна глава и съсредоточи мислите си върху гаснещия огън в живописната камина от цветни китайски плочки, който осветяваше две прелестни глави — Нощ и Утро; те оформяха подпорите на бялата мраморна полица. Звуците и миризмите, които се носеха от съседното помещение обаче не му даваха мира, привличаха постоянно погледа му към вратата, докато подсъзнанието му се изпълваше със спомени за други жени, обитавали същата тази стая; дори беше забравил имената на някои от тях.

Вратата се открехна със скърцане и се появи обвита в широка бяла памучна дреха фигура с капеща свещ в ръка. Тя се насочи плавно към него, също като привидение, а косата й с цвят на лунна светлина проблясваше. До този момент си беше мислил, че само я е сънувал.

— Спите ли, ваше височество? — достигна до ушите му шепотът й.

Тя се надвеси над него, вгледа се в лицето му, в очите; нейните собствени очи отразяваха яркото пламъче на свещта в бялата й ръка. Уханието, което се носеше от нея, го обгърна — сладко, чисто и женствено. Усети, че му се завива свят, обзе го отчаяние, но когато в гърдите му се надигна познатият гняв, нещо в детинския й вид го възпря и той остана неподвижен, затаил дъх, като човек в компанията на сърне. Беше достатъчно само едно премигване, за да я накара да побегне…