Емилио Салгари - Отец Креспел в Лабрадор

Но независимо от всичко още живееха. Поддържаха ги дребните мъхове и оскъдните миди, които кърмчията и отец Креспел намираха в подножието на фиордите.

Вече близо два месеца живееха като обречени, смъртта непрекъснато ги дебнеше. И ето, Господ най-сетне се смили над мъките им. Веднъж, когато и последната надеждица за спасение бе угаснала, пред тях съвсем ненадейно се появи един индианец.

Той беше по-висок от онзи, когото бяха срещнали преди месец, покрит целият с кожа и въоръжен с пушка.

Отец Креспел и кърмчията едва се довлякоха до него и със сетни сили прошепнаха:

— Спасете ни!… Умираме. Гладни сме…

Индианецът веднага бръкна в торбата, която бе метнал през рамо, и извади сушено месо и сухари. Той им ги раздаде по равно.

— Откъде идвате? — запита ги, трогнат от измъчения им вид.

— Спасихме се при едно корабокрушение при остров Анти-кости — отвърна отец Креспел. — Помогни ни, заведи ни при твоите хора.

— Ще ви заведа — каза им индианецът. — Но сте много слаби. Няма да можете да вървите.

— Далече ли е твоето село?

— На двадесет и пет левги оттука.

— Близо ли е до Минган?

— В същата посока е.

— Има ли французи там?

— Да, има неколцина, които ловят тюлени по тия места.

— Ако ни помогнеш да стигнем дотам, богато ще те възнаградим.

— Ще ви заведа, но всички не ще могат да дойдат. Не виждате ли, че другарите ви изобщо не могат да пристъпят.

— Така е, но поне ние двамата с моя другар можем да те придружим. После ще се върнем с лодка, за да приберем и болните си другари.

— Добре, ще ви заведа в Минган. Днес ще ловя тюлени за вас, за да се подкрепите, а утре рано ще тръгнем.

Индианецът, който по всичко изглеждаше, че е добър човек, удържа на думата си. Той успя да убие няколко лисици, морски патици, чайки и един тюлен — предостатъчно храна.

Рано на другата сутрин, още преди изгрев-слънце, отец Креспел, кърмчията и един моряк се сбогуваха с другарите си, като обещаха в най-скоро време да дойдат и да ги вземат. Индианецът вървеше пред тях.

Времето беше слънчево и топло, но земята беше все още покрита с дебела снежна покривка, вече размекната, и трудно се ходеше.

Въпреки това отец Креспел и двамата моряци полагаха отчаяни усилия, за да не изостават от индианеца.

Вървяха целия ден до вечерта. Вече съвсем изтощени, спряха в подножието на един хълм. Но индианецът настойчиво ги подкани да продължат пътя си.

— Невъзможно е. Съвсем сме изтощени — помоли отец Креспел.

— Ако заспим тук, вълците ще ни нападнат и живи няма да останем — настоя индианецът.

— Ще дежурим един по един, докато дремнем малко, и така ще се опазим.

Индианецът отново показа, че не е съгласен с това предложение, но не каза нищо. Отиде до близкия хълм и насече дърва. После изкопа дупка в земята, запали огън и изпече една дива патица, която бе убил през деня.

След като се нахраниха, налягаха около огъня и заспаха. Индианецът, не толкова изтощен, остана буден, за да ги пази с пушка в ръка.

Той не се бе излъгал. Вълците не закъсняха да се появят, като огласиха въздуха със зловещия си вой.

Бяха огромна глутница — тридесет или четиридесет, — много изгладнели. Обикаляха около огъня, но не смееха да приближат.

За да ги сплаши, индианецът на няколко пъти гръмна във въздуха.

Не след дълго се показаха първите лъчи на зората и глутницата си отиде. Чак тогава корабокрушенците се отпуснаха и заспаха.

Когато се събудиха, за тяхна най-голяма изненада те не намериха индианеца край тях.

Къде ли беше отишъл? Може би да убие още някое животно за закуска или да огледа пътя, по който им предстоеше да продължат.

Повикаха го неколкократно, но никакъв глас не им отговори. Кърмчията, който бе започнал да се безпокои, се изкачи на хълма, но не видя никакъв индианец.

— Дали не ни е изоставил? — запита той отеца.

— Но защо? — недоумяваше отец Креспел. — Ние не се отнесохме зле с него, пък и няма основание да се страхува от нас. Ние сме толкова изнемощели.

— Тогава къде може да е отишъл?

— И аз не знам. Да почакаме. Кой знае, може да се върне. Почакаха около час-два, но индианецът не се върна.

— Изоставил ни е — каза кърмчията. — Какво ли го е накарало да ни доведе чак дотук и да ни изостави?

— Може би се е страхувал да ни заведе и тримата в селото.

— Не зная, но мисля, че ако искаме да се спасим, ще трябва да го последваме на всяка цена.

— Но вече сигурно е доста далече.

— Ще вървим, докато ни държат краката.