Емилио Салгари - Отец Креспел в Лабрадор

Лабрадор означава земя на работника — незаслужено име за една толкова неплодородна земя!…

Корабокрушенците, съзрели бреговете на полуострова, се надяваха, че ще намерят някаква помощ. Наистина Минган, малката станция, населена с френски ловци, беше много далече — може би на повече от сто километра, но поне нямате да се борят повече с реката, която бе погълнала двадесет и тримата им другари. За съжаление надеждите им трябваше скоро да угаснат.

Водата край брега бе покрита с огромни ледени блокове, които течението на реката отнасяше непрестанно.

Ледени планини, истински айсберги, високи до сто-двеста метра, ограждаха всичко наоколо. От време на време някой от тези колоси се разпукваше и вдигаше шум до небето, а при потъването му огромни вълни го поглъщаха. Да навлязат сред тези смъртоносни блокове бе все едно предварително да се обрекат на гибел.

— Не е възможно и метър да се придвижим напред — каза кърмчията съвсем обезнадежден.

— Все пак да потърсим проход — опита се да го окуражи отец Креспел.

— Но как при тези гигантски ледове!

— Да се надяваме на Бога.

— Лично аз не мога да поема отговорност за такъв риск, отче.

— Искате да се върнем в Антикости ли?

— Не, отче. Но да почакаме. Може би вятърът ще ни помогне, като разпръсне ледовете и ни отвори път към брега — каза кърмчията.

— А къде да чакаме? Не, приятели! Нека да опитаме. Може би щастието ще бъде с нас.

Почти всички се съгласиха да опитат късмета си и да отворят път сред по-малките ледове. Като ги отместваха внимателно, те успяха да навлязат в един канал, който изглеждаше, че достига до брега, но като стигнаха на разстояние около четири мили до брега, намериха канала затворен.

Върнаха се бързо назад, защото се страхуваха, че и зад тях пътят ще се затвори. И действително, докато си проправяха път към брега, пътят зад тях се бе затворил от ледените блокове.

Тежко, безизходно положение. Какво им оставаше, освен да се примирят и да чакат разтопяването на ледовете.

А можеха ли да устоят сред ледовете цели три месеца? Зле облечени, без подслон, без огън и без храна?

Отчаяни, осемнадесетте корабокрушенци изтеглиха лодката и се настаниха върху леденото поле. Пред тях се простираше ледената редица от блокове, която бе преградила пътя им към земята. А докога, никой не можеше да отговори.

Отец Креспел, който нито за миг досега не бе загубил надежда за спасение и окуражаваше всички с неизтощимата си енергия, пръв наруши гробното мълчание.

— Приятели — каза той. — Да не се отчайваме още в началото. Казват, че щастието се усмихва на смелите и че който си помага сам, и Господ му помага. Нужна е още малко смелост и може би ще стигнем до брега.

— Но какво смятате да направим, отче? — запита мрачно кърмчията. — Не виждате ли, че за нас всичко е свършено вече, че не ни остава нищо друго, освен да чакаме примирено целувката на смъртта!

Тази целувка може би наистина щеше да бъде сетното облекчение.

— Не трябва да се предаваме толкова бързо. Трябва да употребим цялата си енергия в борбата за оцеляване. Има време да ни целуне някоя вълна, последна вълна.

— Мислите ли, че зимата тук ще бъде по-мека? Дори и така да бъде, не можем да избегнем измръзванията и скорбута.

— А защо да не си построим някакъв подслон? Индианските племена, които населяват тези места, не живеят на открито. Те също строят колиби от сняг и лед и прекарват в тях цялата зима, без да им е необходима печка.

— Наистина, отче — почти извикаха неколцина от корабокрушенците, които бяха вече сънували целувката на морската вълна за сетно сбогом.

— А с храната как ще бъде? — попита все още скептично настроеният кърмчия.

— Ще пестим това, което имаме. Ще си поделим храната и ще се храним на два дни по веднъж. После ще се опитаме да уловим някой тюлен, ще отворим дупка в леда и дай Боже да хванем и риба. Ако е възможно, ще се опитаме отново да стигнем брега, където със сигурност ще намерим миди и дърва, с които да се нахраним и стоплим. Хей там, по онези хълмове, виждам борове…

— Много добре, отче! — извикаха корабокрушенците, които започнаха да се ободряват.

Нямаше време за губене. Час по-скоро трябваше да се заловят за работа, защото студът, достигнал тридесет градуса под нулата, заплашваше да ги вкочани.

Работата не беше от леките. Няколко мъже, въоръжени с куки и лопати, започнаха да режат ледените блокове, други ги замъкваха до определеното за колиба място, а трети ги подреждаха един върху друг, като ги слепяха със сняг. Само за броени минути ледените блокове бяха вече като че ли зациментирани, толкова силен бе студът.